Когато мъртвата пустиня
на свойта черна слепота
Човекът с пот и кръв премина
под ударите на Смъртта,
и окървавен, блед излезна
на стръмний житейски път —
пред енго с рев страхотна бездна
разкри студената си гръд.
Самин сред хаоса безбрежен
на непрогледни векове,
той тръгна, бодър и метежен,
по голите й брегове.
А пълна бездната бе с грохот,
с незнайни ужаси и мрак
и Демонът пред всеки проход
поставил беше кървав знак…
Но ето, трепнаха тъмите,
извърна поглед плах Нощта
и в миг проряза висините
златиста огнена черта.
В почуда спря се Человека
и зърна днес и навсегда:
лъчи по земната пътека,
а над челото си — звезда.
И грейна огнена, сияйна
над него Мисълта-звезда:
утеха в мъката безкрайна,
сестра при радост и беда…
Преплитат се пътеки смътни,
реве пустинен ураган
и в него страховито тътне
плачът на идол развенчан.
Но бодър Человекът броди
и смело тайните чете —
звездата го крепи и води,
Комментарии к книге «Веригите на мисълта», Христо Смирненски
Всего 0 комментариев