«Мимозата»

ПЪРВА ЧАСТ

Растеше в градина мимозата плаха

Ветрове млади с роса я пояха;

тя заран разгръщаше рано листа

и ги свиваше тихо, щом сети нощта.

Като от сърце чакана песен,

надвеси се пролет над тоз кът чудесен

и всички цветя по земната гръд,

разбудени, бързаха пак да растат.

Но никое цвете не чакаше с жар,

тъй както мимозата, близък другар.

Тя чезнеше — също сърна във гората,

щом пролетен дъх раздвижи листата.

Кокичета и теменуги из пръстта

подадоха с дъжд оросени листа,

със полско ухание дъхът им примесен,

тъй както прелива се песен във песен.

И лалета след тях, анемони уханни,

прекрасни нарциси¹, що непрестанно,

като в огледало, в потока се взират

и — влюбени в своята хубост — умират.

И момина сълза, таз бледна Найада