Създаден сам да бъда като стая
в хотел — с едно легло, с един прозорец,
с една работна маса, — аз живеех
и постепенно моята душа
привикна с тялото ми. През прозореца
понякога погледне тя, полегне
в постелята, до масата приседне —
и скърца пак безхитростно перото.
А зад прозореца вървяха хора,
коли гърмяха и шумеше дъжд,
пищяха милиционерски свирки,
със слънцето настъпваше денят
и със звездите идваше нощта,
ту облачно, ту чисто бе небето.
Града обикнах като пришелец,
с щастливи впечатления бях пълен
и новото за новостта обичах,
а всекидневното — за всеки ден.
Понеже е четириизмерен този свят,
по мярка бе ми бъдещето само.
Но свърши самотата ми. Тъй стана,
че в стаята ми се нанесе друг —
съквартирант. И новата душа
започна да се размножава, както
върху стъкло предметно — хромозом.
Измъчвах се от свойта теснота,
макар че се разраствах като град,
с квартали нови натежавах.
Аз
прехвърлих през реката мост.
Комментарии к книге «Само бъдещето», Жеков
Всего 0 комментариев