«Четвърта тревога»

Джон Чийвър

Четвърта тревога

Припичам се на слънце и пия джин. Часът е седем сутринта. Неделя. Мисис Ъксбридж е отишла някъде с децата. Тя е домашната ни прислужница. Готви и се грижи за Питър и Луиз.

Есен е. Листата са пожълтели. Утринта е безветрена, но листата се ронят със стотици. Мисля, че за да усетиш нещо — листо или стръкче трева, — трябва да познаваш силата на любовта. Мисис Ъксбридж е на шейсет и три години, жена ми я няма, а на мисис Смитсониан (която живее на другия край на града) тези дни й липсва настроение, така че сякаш са ми отнели някаква част от утрото и отнетото време има праг или по-точно няколко прага, които не мога да прекрача. Три-четири футболни подавания биха могли да ми помогнат, но Питър е още много малък, а единственият ми съсед, който играе футбол, отива на черква.

Жена ми Бърта се очаква в понеделник. Тя идва от града в понеделник и се връща обратно във вторник. Бърта е красива млада жена с разкошна фигура. Мисля, че очите й са прекалено близо едно до друго и понякога е свадлива. Когато децата бяха съвсем малки, тя ги възпитаваше по свой заядлив начин. „Ако не изядете хубавата закуска, приготвена от мама, преди да преброя до три — казваше тя, — ще ви пратя да си легнете. Едно, две, три…“ Чувах същото и на вечеря: „Ако не си изядете хубавата вечеря, сготвена от мама, преди да преброя до три, ще ви пратя в леглото гладни. Едно, две, три…“ И пак: „Ако не съберете играчките си, преди мама да преброи до три, мама всичките ще ги изхвърли. Едно, две, три…“ Същото се повтаряше и в банята, и в леглото. „Едно, две, три“ беше тяхната приспивна песен. Понякога си мислех, че се е научила да брои още като дете и когато някой ден настъпеше краят й, сигурно щеше да брои и на ангела на смъртта. С ваше разрешение ще си налея още една чаша джин.

Когато децата пораснаха и тръгнаха на училище, Бърта получи работа като преподавател по обществознание в шести клас. Това я ангажираше, правеше я щастлива и тя казваше, че винаги е искала да бъде учителка. Спечели си репутация на строга. Носеше тъмни дрехи, прическата й беше скромна и очакваше от учениците си разкаяние и послушание. За да разнообрази живота си, постъпи в любителска театрална трупа. Играеше прислужницата в „Улица Ангелска“ и бабата в друга постановка. Всичките й приятели от театъра бяха приятни хора и аз с радост я водех на техните забави. Необходимо е да знаете, че Бърта не пие. Приема понякога от учтивост едно дюбоне, но пиенето не й доставя удоволствие.

Чрез театралните си колеги Бърта научи, че набират участници за пиесата „Озаманидес II“, в която всички актьори трябвало да играят голи. Тя ми разказа за това и за случилото се по-късно. Учителският договор й разрешаваше десет дни отпуска по болест и един ден тя се престорила на болна и заминала за Ню Йорк. Пробите за „Озаманидес“ ставали в канцеларията на продуцента, в центъра на града. Там тя заварила вече опашка от стотина мъже и жени, които чакали да бъдат изпробвани. Бърта измъкнала от джоба си една неплатена сметка, размахала я над главата си като писмо и си пробила път напред с думите: „Извинете, моля, извинете… Имам уредена среща…“ Никой не протестирал и тя скоро се оказала в челото на опашката, където една секретарка й записала името, номера на обществената й застраховка и т.н. Казали й да мине зад един параван и да се съблече. После я въвели в стая, където седели четирима мъже. Като се имат пред вид обстоятелствата, пробата била много щателна. Обяснили й, че ще бъде гола по време на цялото представление; че ще трябва два пъти да симулира съвокупление и да участва в любовна сцена, включваща и публиката.

Спомням си как ми разказа всичко това. Бяхме във всекидневната. Децата спяха. Тя преливаше от щастие. Не можеше да има никакво съмнение в това. „Стоях там съвсем гола — каза тя — и никак не се стеснявах. — Безпокоях се само да не би краката ми да са мръсни. Обстановката беше старомодна, висяха театрални програми, поставени в рамки, и голяма снимка на Етел Баримор. Стоях гола пред тия непознати и за първи път в живота си усетих, че съм намерила себе си. Открих себе си в голотата. Да си гола и да не се срамуваш пред тия чужди хора, е едно от най-вълнуващите преживявания, които съм имала…“

Не знаех какво да правя. И сега, в тази неделна утрин, все още не знам как е трябвало да постъпя. Мисля, че трябваше да я ударя. Казах й, че не бива да участва. Отвърна, че не съм в състояние да я спра. Споменах за децата, но тя заяви, че това преживяване щяло да я направи по-добра майка. „Когато свалих дрехите си — каза тя, — почувствах, че съм се отървала от всичко низко и дребнаво.“ Подхвърлих, че няма да я приемат заради белега и от апандисита. След няколко минути телефонът позвъни. Беше продуцентът. Предлагаше й ролята. „Ах, колко съм щастлива! — възкликна тя. — Ах, колко чуден, богат и необикновен може да стане животът, когато спреш да играеш ролите, писани за тебе от родителите и приятелите ти! Чувствам се като изследователка.“

Доколко бе уместно онова, което направих тогава или по-точно не направих, все още не знам. Бърта прекъсна учителския си договор, записа се в профсъюза за актьорите и започна репетиции. След премиерата на „Озаманидес“ тя нае мисис Ъксбридж и си взе апартамент в един хотел, близо до театъра. Аз поисках развод. Отговори ми, че не вижда причина за развод. Изневярата и жестокостта са добри поводи за завеждане на дело, но какво може да направи човек, чиято жена иска да се явява гола на сцената? В по-младите си години познавах жени от бурлеската, някои от тях омъжени и с деца. Все пак те вършеха онова, което Бърта се готвеше да прави, само в полунощното съботно шоу и доколкото си спомням, мъжете им бяха третостепенни комици, а децата им изглеждаха винаги гладни.

Ден или два по-късно отидох при адвокат по бракоразводните дела. Каза, че единственият ми шанс е развод по взаимно съгласие. В щата Ню Йорк липсвали прецеденти за симулирано публично полово сношение като основание за развод и нито един адвокат не би се заел с подобно бракоразводно дело. Повечето ми приятели се отнасяха тактично към новия живот на Бърта. Предполагам, че са ходили да я гледат, но аз отлагах месец и повече. Билетите струваха скъпо и трудно се намираха. Вечерта, когато отидох в театъра или това, което някога е било театър, валеше сняг. Авансцената бе махната, а декорът се състоеше от куп износени автомобилни гуми. Единствените познати неща бяха столовете в салона и страничните пътеки. Театралната публика винаги ме е смущавала. Струва ми се, че това е така, защото човек попада сред непонятно разнообразие от типове, нахлули в един почти домашен и страшно претрупан интериор. Тази вечер ги имаше всякакви. Когато влязох, гърмеше рок. Оня старомоден, проглушаващ ушите рок, който някога се свиреше на места като заведението на Артър. В осем и трийсет светлините угаснаха и актьорите — четиринайсет на брой — се появиха от страничните пътеки. И, разбира се, всички до един бяха без нищо по себе си, като изключим Озаманидес — той носеше корона.

Не бих могъл да опиша представлението. Озаманидес имаше двама сина и мисля, че накрая ги уби, но не съм сигурен. Сексът бе всеобщ. Мъже и жени се прегръщаха, а Озаманидес прегръщаше едновременно няколко мъже. В един момент някакъв непознат, заемащ седалката отдясно, сложи ръка на коляното ми. Не исках да го укорявам за състоянието му, но не исках и да го окуражавам. Отместих ръката му и изпитах дълбока носталгия по невинните кинотеатри на моята младост. В малкото градче, където израснах, имаше такова кино — „Алхамбра“. Любимият ми филм беше „Четвъртата тревога“. Гледах го за първи път един вторник след училище и останах и за вечерната прожекция. Родителите ми се разтревожили и когато се прибрах за вечеря, здравата ми се накараха. В сряда избягах от училище, успях да гледам филма два пъти и да се върна навреме за вечеря. В четвъртък отидох на училище, но веднага след часовете изтичах в киното, за да видя част от вечерната прожекция. Родителите ми, изглежда, са се обадили в полицията, защото един полицай се появи в салона и ме накара да се прибера у дома. В петък ми забраниха да ходя на кино. Но в събота прекарах целия ден там. В неделя свършваха прожекциите на филма. „Четвъртата тревога“ разказваше за подмяната на конната пожарна команда с моторизирана. Участваха четири пожарни команди. В три от тях вече се използваха автомобили и нещастните коне бяха продадени на касапите. Оставаше само една конна пожарна команда, но и нейните дни бяха преброени. И хората, и конете бяха тъжни. Тогава внезапно избухваше голям пожар. Виждаше се как първата, втората и третата пожарна команда се понасят към мястото на произшествието. При конната пожарна нещата бяха мрачни. В този миг прозвучаваше четвъртата тревога — тяхното повикване. И пожарникарите започваха мълниеносно да действат, впрягаха конете и в галоп пресичаха града. Накрая именно те потушаваха пожара, спасяваха града и получаваха амнистия от кмета. Сега на сцената Озаманидес пишеше нещо мръсно върху задника на жена ми.