«Учителката по музика»

Джон Чийвър

Учителката по музика

Всичко изглеждаше предварително нагласено — Ситън почувства това тази вечер, когато отвори външната врата, прекоси хола и влезе във всекидневната. Всичко изглеждаше наредено с онази грижа, с която в един по-ранен период от живота му някои негови познати момичета се отдаваха на цветята, свещите и грамофонните плочи. Тази сцена не беше подготвена за негово удоволствие, не беше и просто упрек. „Здравейте“, каза той високо и весело. Плач и стенание раздираха въздуха. В средата на малката всекидневна стърчеше дъска за гладене. Върху нея бе преметната една от неговите ризи и Джесика, жена му, както гладеше, избърса една сълза. Близо до пианото бе поставено бебето Джослин. Джослин виеше. На стола до малката си сестра седеше Милисънт, най-голямата му дъщеря, разплакана и стиснала в ръце парчетата от счупена кукла. Филис, средното дете, стоеше на колене и с отварачка за бира измъкваше тапицерията от креслото. Облаци дим от нещо, което миришеше на изгорял агнешки бут, нахлуваха през отворената кухненска врата.

Той не можеше да повярва, че те са прекарали деня в подобен безпорядък. Сигурно всичко е било планирано, инсценирано — включително и пожарът във фурната — за момента на пристигането му. Стори му се дори, че усети зад измъченото лице на жена си някакво вътрешно спокойствие, когато тя огледа стаята и се възхити от ефекта на мизансцена. Ситън се почувства разгромен, но не и отчаян; застанал на прага, той бързо прецени запаса си от сила и реши, че първата му стъпка трябва да бъде целувката. Но щом тръгна към дъската за гладене, жена му го отстрани с думите: „Не приближавай. Ще се заразиш. Имам ужасен грип.“ Тогава той премести Филис от креслото, обеща да поправи куклата на Милисънт, занесе бебето в банята и смени пелените му. От кухнята долетяха гръмогласните клетви на Джесика, която с мъка мина през облаците дим и извади месото от печката.

Беше изгоряло. Като почти всичко останало — рулото, картофите и замразената ябълкова пита. В устата на Ситън имаше въгленчета и сърцето му се сви, когато погледът му мина край чиниите с похабена храна и се спря на лицето на Джесика, някога надарено с остроумие и страст, а сега мрачно и загубено за него. След вечерята той помогна с измиването на чиниите и чете на децата. Чистотата на техния интерес към онова, което вършеше и им четеше, силното доверие в любовта им сякаш правеха вкуса на изгорялото месо тъжен и горчив. Миризмата на дима остана във въздуха дълго след като всички освен Ситън си бяха легнали. Той стоеше сам във всекидневната и прехвърляше в ума си проблемите, пред които бе изправен. Женен беше от десет години и все още му се струваше, че Джесика притежава необикновено очарование като личност и характер, но в последните година-две нещо сериозно и тайнствено се бе вмъкнало между тях. Изгореното месо не бе случайно; то бе практика. Тя изгаряше котлетите, изгаряше кюфтетата, тя дори изгори пуйката за Деня на благодарността и сякаш изгаряше храната нарочно като израз на негодуванието си към него. Това не беше бунт срещу черната домашна работа. Чистачките и електрическите уреди — облекчаването на товара й — не измениха положението. Той мислеше, че това не е дори негодувание. Това по-скоро приличаше на някакво подводно морско течение, някаква сексуална акция или революция, която се надигаше — неподозирано може би и за самата нея — под празничния или ежедневен вид на нещата.

Той не искаше да напусне Джесика, но колко дълго още ще може да се справя с ревливите деца, свъсените погледи, задимената и хаотична къща? Той се противопоставяше не на разногласията, а на заплахата срещу най-здравата и скъпоценна част от самочувствието си. Продължителното страдание при тези обстоятелства му се струваше неприлично. Но какво можеше да направи? Джесика, изглежда, се нуждаеше от промяна, активност, нови начинания и може би като признак на неговата ограниченост в желанието си да измисли начин за продължаване на брака им, единственото нещо, което му хрумна, бе да заведе Джесика на вечеря в онзи ресторант, където преди десет години често ходеха като влюбени. Но той знаеше, че дори това няма да бъде просто. На пряката покана тя щеше да отвърне с пряк, обиден отказ. Трябваше да я изненада и обезоръжи.

Беше ранна есен. Дните — ясни. Пожълтелите листа падаха навсякъде. Той ги виждаше как се ронят през прозорците на къщата и през стъклената входна врата. Ситън почака два-три дни. Издебна един необикновено хубав ден и се обади на Джесика сутринта от службата. Той знаеше, че този ден в къщата има чистачка. Милисънт и Филис бяха на училище, а Джослин сигурно спеше. Така че Джесика нямаше да има много работа. Тя дори може би бездействаше, отдадена на мислите си. Той позвъни и й каза, без да я кани, да слезе в града и да вечеря с него. Тя се поколеба. Спомена, че щяло да й бъде трудно да намери кой да наглежда децата. Накрая се предаде. Когато Джесика се съгласи, той дори долови в гласа й следа от онази деликатна нежност, която обожаваше.

От година не бяха вечеряли заедно навън и сега, като излезе от службата и се отклони по пътя за гарата, той съзнаваше колко тежи на техните отношения огромната, умъртвяваща сила на навика. Мислеше си за многото обръчи, с които е заобиколен животът му, и колко лесно беше да ги прекрачи. Ресторантът, в който трябваше да я чака, бе скромен, но изискан — излъскан, колосан, с дъх на пресен хляб и сосове. Когато влезе в него тази вечер, всичко беше в пълна бойна готовност. Момичето на гардероба го позна и той си спомни пъргавината, с която слизаше по стълбите в бара като по-млад. Как чудно миришеше всичко! Барманът току-що бе заел мястото си, свежо обръснат и в бяло сако. Всичко бе радушно и тържествено. Всичко блестеше и светлината, която падаше на раменете му, бе падала така и преди десет години. Когато оберкелнерът спря да каже добър вечер, Ситън поръча бутилка вино — тяхното вино, добре изстудено. Вратата, извеждаща към нощта, бе същата врата, която той наблюдаваше някога, за да види кога Джесика ще се появи със сняг в косата си, да я види да влиза с нова рокля и нови обувки, да я види как идва с добри новини, с грижите си и извиненията, че е закъсняла. Спомни си как тя поглеждаше към бара, за да провери дали той е там, как спираше да поговори с момичето на гардероба и после леко прекосяваше заведението, за да сложи ръката си в неговата и непринудено и елегантно да сподели радостта му през останалата част от вечерта.

Тогава той чу детски плач и навреме се обърна към вратата, за да види влизането на Джесика. Тя носеше разплаканото бебе, притиснато до рамото й. Филис и Милисънт я следваха в износените си зимни костюмчета. Беше още рано и ресторантът не беше претъпкан. Тази поява, тази жива картина щеше да бъде много по-драматична след един час, но за Ситън и сега тя бе достатъчно поразяваща. Застанала на вратата с хълцащото бебе на ръце и другите деца от двете й страни, Джесика не оставяше впечатлението, че някакви непредвидени обстоятелства са я принудили да доведе със себе си децата. Впечатлението бе, че е дошла да изобличи публично човека, който и бе причинил зло. Тя не го посочи с пръст, но внушителната група носеше достатъчно драматизъм и укор.

Ситън веднага отиде при тях. Това не беше ресторант, в който се водеха деца, но гардеробиерката бе любезна и помогна на Милисънт и Филис да се съблекат, Ситън взе Джослин на ръце и тя престана да плаче.

„Не дойде бавачката“, каза Джесика, но избягна погледа му и извърна глава, когато той понечи да я целуне. Заведоха ги на една маса в дъното на салона. Джослин обърна купичката с маслините и вечерята бе унила и хаотична като изгорялото ядене в къщи. На връщане децата заспаха в колата и Ситън разбра, че пак не бе успял, не бе успял или отново го бяха надхитрили. Той за първи път се чудеше дали има работа с потайностите и загадките на пола на Джесика, или това е просто озлобление.

Опита се още веднъж. Един неделен следобед покани на гости семейство Томсън. Ясно му бе, че на тях не им се идва. Готвеха се да ходят в Карминьол — сега всички отиваха в Карминьол, — а и повече от година Ситънови не бяха канили никого. Над дома им виснеше нещо като обществено пренебрежение. Томсънови приеха поканата единствено от приятелски чувства и само за да пийнат по чашка. Те бяха привлекателна двойка, Джек Томсън се радваше на някаква едва забележима власт над жена си и Ситън му завиждаше. Той уведоми Джесика за идването на семейство Томсън. Тя не каза нищо. Не беше и във всекидневната, когато те пристигнаха, но няколко минути по-късно се появи с кош пране. Ситън я попита дали няма да пие нещо. Отговори, че нямала време. Томсънови съзнаваха, че той е изпаднал в беда, но нямаше как да останат и да му помогнат — щяха да закъснеят за Карминьол. Все пак, когато Луси Томсън се настани в колата, Джек се върна до вратата и заговори така настойчиво на Ситън, от такова чисто приятелство и съчувствие, че Ситън се улови за думите му. Джек му каза, че много добре вижда какво става у тях и че Ситън трябва да си намери хоби — съвсем определено хоби: да взема уроци по пиано. Имало една дама, казвала се мис Деминг. Трябвало да се срещне с нея. Щяла да му помогне. Той му помаха за сбогом и се отправи към колата. Съветът не се видя никак странен на Ситън. Той беше отчаян, уморен, а и къде беше смисълът в неговия живот? Когато се върна във всекидневната, Филис отново щурмуваше креслото с отварачката за бира. Извиняваше се с това, че е загубила в тапицерията двайсет и пет цента. Джослин и Милисънт плачеха, Джесика бе почнала да загаря вечерята.