«Галерия от образи, които няма да използвам»

Джон Чийвър

Галерия от образи, които няма да използвам

1. Красивото момиче Флори на ръгби мача между Принстън и Дартмът. Тя се разхождаше зад тълпата, наредена край наказателната линия. Изглежда, нямаше среща и компания, но всички я познаваха. Всеки се обръщаше на име към нея, всеки се радваше да я види, а когато спря да поговори с приятели, един мъж сложи ръка на гърба й и това докосване (въпреки хубавото време и зеленото игрище) помрачи и придаде замислен израз на лицето й, сякаш в нея се бе пробудила някаква неугасваща мечта. Флори имаше чудесна тъмноруса коса — спуснала една къдрица пред очите си, тя гледаше през нея. Нослето беше малко вирнато и създаваше усещане за чувственост и аристократизъм, краката и ръцете приятни и закръглени, но не като на жена, очите — живи и с теменужен цвят. Играеше се първото полувреме и още нямаше резултат. Един от състезателите на Дартмът ритна топката извън очертанията. Ударът беше несръчен и топката падна право в ръцете на момичето. Улови я грациозно. Сякаш нарочно бе избрано да хване топката. Флори я държа миг усмихната, покланяща се, забелязана от всички, и после елегантно, но неумело я върна обратно на играта. Изръкопляскаха. След това вниманието на публиката отново се насочи от момичето към игрището. Флори се отпусна на колене и прикри лицето си с ръце, за да се освободи от силната възбуда. Отвориха и й подадоха консервна кутия с бира. Флори продължи да се разхожда край наказателната линия и напусна страниците на моя роман, защото повече никога не я видях.

2. Всички роли на Марлон Брандо.

3. Всички презрителни описания на американски пейзажи с порутени жилища, гробища за автомобили, замърсени реки, паянтови постройки на ферми, запуснати миниатюрни площадки за голф, пустини от сгурия, грозни огради, неугледни сондажни кули, болни брястове, ерозирала обработваема земя, чудати и безвкусни бензиностанции, мръсни мотели, осветени със свещи чайни, реки, чиито дъна са посипани с празни кутии от бира. Това не са, както може би си мислите, развалините на нашата цивилизация, а лагерите и предните постове на цивилизацията, която ние — ти и аз — тепърва ще построим.

4. Сцени като следващата: „Клариса пристъпи в стаята и после…“ Стига с това и всички други подробни описания на любовни отношения, защото нима можем да опишем най-възвишеното човешко преживяване, както описваме — с крик, ключ или гайка — спукана автомобилна гума?

5. Всички пияници. Например: Завесата открива копирно бюро на рекламна агенция на Медисън Авеню, където X, нашият главен герой, се труди над плановете за продажба на нов вид уиски. На чертожната маса, отдясно на дървеното му писалище, има куп предложения от отдела на художниците. За етикета се предлагат хералдически знаци на крале и барони. Сцена от плантаторския живот — на разкошна веранда отдавна отминалата памукова аристокрация пие уиски. X е недоволен и се спира на следващия акварел от заселването на Америка. Колко свеж, хладен и мелодичен е потокът, прорязал гората! Гласовете на ручея сякаш нашепват в меланхолията на тишината за загубената пустош, а от крайчеца на синьото небе нахлува ято пощенски гълъби. На една скала отпред е седнал снажен младеж, облечен в груби дрехи, с шапка от кожа на миеща се мечка, и надига каменна кана с уиски. Проектът, изглежда, натъжава X и той преминава към друго предложение, което представлява угощение с уиски. Домакинът е поканил в дома си една дискредитирана литературна знаменитост, една безработна актриса, внучката на президента на Съединените щати, някакъв безпаричен досадник и един мрачен и зъл литературен критик. Гостите са заобиколили огромната бутилка с уиски. Картината отвращава X и той преминава към последния проект. Красива млада двойка във вечерно облекло стои в здрача на средновековни назъбени стени (не са ли това светлините и кулите на Сиена в далечината?) и вдига тост към нещо, което сигурно означава прелъстяващата, неописуема сила и трайност на едно уиски по възможностите на джоба ни.

X е недоволен. Той напуща чертожната маса и се отправя към писалището. X е слабичък мъж на неизвестна възраст, макар че времето все пак се е изписало — очите му са хлътнали, а врата прорязват бръчки. Вратът му е така набръчкан и нарязан, сякаш върху него са провели някакво безразборно геодезко проучване. Диагонално отляво надясно има дълбока бразда като от саблен удар, с по-големи и по-малки разклонения, и ефектът е отчайващ. Но пагубната роля на времето се забелязва най-вече в очите. Тук личи, като на пясъчен бряг, където са нахлули два прилива, как силите на неговото въодушевление и мъки, страсти и амбиции са оставили цяла пустиня от бръчки върху смуглата, съсухрена кожа. Може би е уморил очите си от гледане на Вега през телескоп или от четене на Кийтс при лоша светлина, но все пак неговият поглед изглежда гузен и нечист. Тези подробности ще ви наведат на мисълта, че X е възрастен човек, но изведнъж той много грациозно отпуща лявото си рамо и отмята ръкавите на копринената си риза така енергично, сякаш е осемнайсет или най-много деветнайсетгодишен. Поглежда италианския си часовник с датник. Часът е десет сутринта. Канцеларията е звуково изолирана и необикновено тиха. Шумът на града едва долита до високия прозорец. Той се взира в пътническата си чанта, потъмняла от дъждовете на Англия, Франция, Италия и Испания. Обзет е от спазмите на мъчителна меланхолия, която прави тапетите на стените (бледожълти и бледосини) да приличат на хартия, залепена, за да прикрие вулканите и поройните води, които са причина за неговото нещастие. Той сякаш приближава мига на своята смърт, мига на зачатието си, някаква критична точка във времето. Главата, раменете и ръцете му започват да треперят. Отваря пътническата чанта, изважда бутилка уиски, отпуща се на колене и жадно изпразва бутилката.

Разбира се, нашият приятел здравата е затънал и ние ще се занимаем само с още един епизод. След като го уволняват от службата, където за последен път го виждахме, предлагат му работа в Кливланд. Той заминава за Кливланд, за да уреди подробностите и за да наеме къща за семейството си. Сега близките му го чакат на гарата да се върне с добри новини. Красивата му жена, трите деца и двете кучета — всички са дошли да посрещнат таткото. В предградието, където живеят, вече са смрачава. Сега като семейство те са получили по-голям дял разочарования, отколкото им се полагат. Напоследък, лишени от обичайните обещания и блага на техния начин на живот — новата кола и новия велосипед, — те откриват една тъжна, но трайна привързаност, която няма нищо общо с материалните придобивки. Те са усетили в своята тревожна любов към бащата възбудата на предопределението. Местният влак шумно се появява. При забавянето и спирането на влака от спирачната кутия меко излитат златни искри. В напрегнатото си очакване те всички се чувстват почти безплътни. Седем мъже и две жени слизат от влака. Но къде е татко? Нужни са двама кондуктори, за да го смъкнат по стъпалата. Той е загубил шапката, вратовръзката и палтото си, има синина на дясното око. Никой не говори, никой не плаче, когато го вкарват в колата и го отвеждат от нашия поглед, присъда и интерес. Отиват си всички пияници, мъже и жени. Те хвърлят толкова малко вярна светлина върху нашия начин на живот!

6. И апропо, да прогоним всички ония хомосексуалисти, които напоследък заемат такова господстващо място в съвременната ни проза. Не е ли крайно време да приемем провиненията и непостоянството на плътта и да продължим пътя си? Сега място на действието е Хюитс Бийч, следобеда на Четвърти юли¹. Мисис Дитмар, жената на губернатора, и синът й Рандал са донесли своя обед на плажа, на безлюдно заливче, откъдето все пак през дюните се вижда клубът, на който се развява американското знаме. Момчето е шестнайсетгодишно, добре сложено, с онази изящна златиста кожа, присъща на младостта, и за самотната майка то е така красиво, че тя цялата тръпне от възхищение. През последните десет години нейният съпруг, губернаторът, я е пренебрегвал заради интелигентната си и красива секретарка. Мисис Дитмар е приела с изключителната широта на човешката природа нанасяните й почти всекидневно рани. Тя, разбира се, боготвори сина си. В неговата външност няма нищо от мъжа й. Тя вярва, че момчето е наследило най-добрите качества на нейния род. Достатъчно е стара, за да прозре, че такива неща като тънкото стъпало и хубавата коса съвсем естествено са белези на благородно потекло. Раменете му са широки. Тялото набито. Когато синът й хвърля камък в морето, тя е погълната не от силата, с която запраща камъка, а от нежната грация на ръката, завършила кръговото движение, щом веднъж камъкът е излетял — сякаш всички негови жестове са свързани помежду си. Като повечето влюбени тя е неумерена в обичта си към сина и иска този следобед с него да бъде безкраен. Не смее да мечтае за вечност, но й се иска денят да е с няколко часа по-дълъг. Опипва перлите си с уморени ръце, радва се, че в тях са събрани светлините на морето, и се чуди как ли биха изглеждали върху неговата златиста кожа.