«Трудно е да бъдеш добър»

Ник Хорнби

Трудно е да бъдеш добър

Едно

Бях на един паркинг в Лийдс, когато казах на съпруга ми, че вече не искам да съм омъжена за него. Дейвид дори не беше с мен на паркинга. Беше си вкъщи, гледаше децата и аз му се обадих просто за да го подсетя, че трябва да напише бележка иа класната на Моли. Другото просто някак си… ми се изплъзна. Разбира се, беше грешка. Въпреки че, за мое голямо учудване, се оказа, че съм жена, която може да каже на съпруга си, че не иска повече да бъде омъжена за него, то определено не мислех, че съм човек, който ще тръгне да прави това на някакъв си паркинг, и то по мобилния си телефон. Явно ще се наложи тази моя конкретна преценка да бъде преразгледана. Мога например да опиша себе си като човек, който не забравя имена, защото хилядократно съм успявала да запомня различни имена, и само веднъж или два пъти ми се е случвало да забравя някое. Но за повечето хора разговорите, които слагат край на брачния им живот, ако изобщо провеждат такива, се случват само веднъж. Ако решиш да проведеш подобен разговор по мобифона си на някакъв паркинг в Лийдс, то не можеш да твърдиш, че всъщност това не е типично за теб, по същия начин, по който Ли Харви Осуалд не може да твърди, че убиването на президенти всъщност не представлява нещо типично за него. Понякога се налага да съдим за себе си по еднократен акт.

По-късно, докато бях в хотелската стая и не можех да заспя — нещо, което поне донякъде ме утешаваше, защото макар да се бях превърнала в жена, която прекратява брака си на разни паркинги, то поне имах благоприличието да се въртя цяла нощ след това, — си припомних с колкото можах повече подробности нашия разговор, като се опитах да разбера как успяхме да стигнем оттам (часа на Моли за зъболекар) дотук (неизбежен развод) в рамките на три минути. Добре де, десет. Което се превърна в безкраен размисъл в три часа през нощта за това, как можахме да стигнем оттам (бала на колежа през 76-та) дотук (неизбежен развод) в рамките на двайсет и четири години.

Честно казано, втората част на този мой анализ ми отне много време, единствено защото двайсет и четири години са доста дълъг период, а в главата ми непрекъснато неканени се пръкват разни малки нещица, дребни подробности, които в широк план всъщност нямат кой знае каква връзка с всичко това. Ако разсъжденията ми за нашия брак можеха да бъдат екранизирани, то критиците щяха да кажат, че всичко е глазура и липсва развръзка и че може да се обобщи по следния начин: срещат се мъж и жена, влюбват се един в друг, раждат им се деца, започват да се карат, стават дебели и намусени (той) и отчаяни и намусени (тя), след което се разделят. Не бих оспорила такова резюме. Не сме някакво си там изключение.

Но телефонният разговор… Все не намирам връзката, момента, в който се превърна от относително уравновесен и искрено банален разговор на тема домашни отговорности, в катастрофалния миг, довел до края на известния нам свят. Спомням си почти дума по дума как започна разговорът ни:

Аз: „Здравей.“

Той: „Здрасти. Какво става?“

Аз: „Нищо. Някакви проблеми с децата?“

Той: „Не. Моли гледа телевизия, Том отиде у Джейми.“ Аз: „Просто се обадих да ти кажа, че трябва да напишеш извинителна бележка на Моли за училище. Заради зъболекаря.“

Е? Как ви се струва? Ще кажете, че е невъзможно, не и в този момент на разговора. Но ще сбъркате, защото го постигнахме. Почти съм убедена, че точно тогава захапахме в тази посока. Сега, доколкото си спомням, това, което стана, беше, че от другата страна на линията настъпи пауза, злокобна тишина. След това казах нещо от рода на „Какво става?“, а той ми отговори „Нищо“. А после аз пак попитах „Какво става?“, и той пак „Нищо“, но определено не беше нито озадачен от вьпроса ми, нито пък го намираше за забавен. Проявяваше просто сприхавост, което значеше, че трябва да разчепкаме нещата. И затова реших да ги поразчепкам.

— Е, кажи де.

— Не.

— Е, кажи най-после.

— Ами това, което каза.

— Какво казах?

— Ами, че просто се обаждаш, за да ме подсетиш за бележката на Моли.

— И какво толкова?

— Щеше да е хубаво, ако просто се беше обадила заради нещо друго. Нали разбираш, за да ме чуеш. За да видиш как са мъжът ти и децата ти.

— Ох, Дейвид!

— Какво „Ох, Дейвид“?

— Това беше първият ми въпрос — „Как са децата?“.

— Е, добре, хубаво. „Как са децата?“ Ама нямаше, нали разбираш, „Как си?“

Когато всичко е наред, такива разговори са излишни. Не е трудно да си представи човек как при други, по-добри бракове, телефонен разговор, който започва по този начин, няма да доведе, а и не би могъл да доведе до приказки за развод. При по-добрите бракове може просто безболезнено да се премине през частта за зъболекаря и да се продължи с други теми на разговор — за това какво станало в работата днес или какви са плановете ти за вечерта или дори, в случай че става дума за някои особено зрелищен брак, за нещо, което се е случило във външния свят, неограничен от четирите стени на собствения дом, да речем, как някои си се скарали по телевизията — нещо все така обикновено, незначително и мимолетно, ала теми, които формират същността, ако не и дори движещата сила на обикновения, с нищо непарадиращ, изпълнен с любов брак. Но при Дейвид и мен… Не положението вече не е такова. Такива телефонни разговори се провеждат единствено когато човек е прекарал някоя и друга година в това да наранява и да го нараняват, докато накрая всяка изречена дума вече е кодирана и заредена със смисъл, усложнена и изпълнена с подтекст, напомнящ мрачна, блестящо написана иначе пиеса. Всъщност, докато лежах и се опитвах да събера парчетата от мозайката, ме зашемети мисълта колко интелигентно бяхме изработили своя код — необходими са години на достоен за съжаление гений, за да се постигне подобно нещо.

— Съжалявам.

— Изобщо интересува ли те как съм?

— Честно казано, Дейвид, не се налага да те питам как си. Чувам как си. Здравословното ти състояние е достатъчно добро, за да можеш гледаш две деца и същевременно да ме нападаш. А и по някакви, неразбираеми за мен причини си преизпълнен със злоба. Въпреки това съм убедена, че ще ме осветлиш относно причините за това ти състояние.

— Кое те кара да мислиш, че съм преизпълнен със злоба?

— Ха! Че ти си еманация на злобата. И то по всяко време на денонощието.

— Глупости.

— Дейвид, твоята злоба ти осигурява насъщния.

Отчасти, това наистина си е така. Единствените стабилни доходи на Дейвид са благодарение на една рубрика, представляваща неговия принос към местния вестник. Рубриката е придружена с негова снимка, на която се зъби на камерата, и носи подзаглавие Най-озлобеният човек в Холоуей. Последният брой, който изобщо намерих сили да прочета, беше някаква остра критика срещу бабките и дядковците, които пътували с градския транспорт — защо никога не си приготвяли точни пари? Защо никога не използвали предназначените за тях седалки в предната част на автобуса? Защо вечно държали да стават десет минути преди спирката им, като по този начин сами се обричали системно на травми по особено обезпокоителен, уронващ личността им начин? Все едно де, разбирате какво имам предвид.

— В случай, че не си забелязала, защото вероятно дори не си даваш зор да четеш рубриката ми…

— Къде е Моли?

— Гледа телевизия в другата стая. Писна ми, писна ми, писна ми… Еби му майката!

— Много зряло.

— … Може би, защото наистина не си даваш зор да четеш рубриката ми, не разбираш, че тя е написана с ирония.

Иронично се изсмях.

— Ами тогава, моля да простите на нас, жителите на Уебстър Стрийт 32, за това, че не споделяме чувството ви за ирония. Може би е така, защото всяка сутрин се събуждаме до най-озлобения човек в Халоуей.

— Какъв е смисълът на всичко това?