«Писмото»

Бърнард Меламъд

Писмото

На вратата стои Теди и държи писмото.

В неделните следобеди Нюман сядаше с баща си на една бяла пейка в отделението за свободно болни. Днес беше донесъл ананасова торта, но старецът не пожела да яде.

В продължение на двата часа и половина, които обикновено прекарваше в отделението с баща си, Нюман на два пъти попита:

— Искаш ли да дойда пак идната неделя, или не искаш? Искаш ли другата неделя да си починеш?

Старецът не отговори нищо. Нищо означаваше „да“ или „не“. Насилиш ли го да каже кое от двете, той заплакваше.

— Добре, ще дойда и следващата неделя. Но ако искаш една седмица почивка, кажи. И аз имам нужда от една свободна неделя.

Баща му не отвърна нищо. После устата му се раздвижи и след малко каза:

— Майка ти не говореше с мен така. Тя не обичаше да оставя умрели кокошки във ваната. Кога ще дойде да ме види?

— Татко, тя умря още преди да се разболееш и преди да посегнеш на себе си. Запомни поне това.

— Не ме карай да ти вярвам — каза баща му и Нюман стана, за да отиде на гарата, откъдето взимаше лонгайландския влак за Ню Йорк.

— Гледай да оздравееш, татко — рече той, преди да тръгне, а баща му отговори:

— Не ми ги разправяй на мене тия, вече съм по-добре.

Всяка една неделя на тази пролет и последвалото я сухо лято, след като оставеше баща си в отделение 12 на сграда Б. и пресечеше парка на болницата при сводестата, покрита с желязна решетка врата, между два тухлени стълба под високия дъб, той срещаше Теди, застанал там с писмото в ръка. Нюман можеше да излезе от болницата и през главния вход на сграда Б, но оттук пътят му до железопътната гара бе по-кратък, Вратата беше отворена за посетители само в неделя.