«Игуаната»

Алберто Васкес-Фигероа

Игуаната

Огромният албатрос с грациозни крехки криле, с бяло по краищата, се извъртя и планира бавно и величествено на двеста метра височина, без каквато и да е показност, сякаш поддържан във въздуха от невидима сила.

Това бе третият му миграционен полет оттам, от самата граница на Еквадор до студените патагонски островчета, следвайки по въздуха пътя, начертан от милиони негови предци и безбройните им поколения.

Неговият внимателен и жаден поглед бе доловил, десетки мили навътре в морето, че вечното чудо се бе повторило пак и че синият цвят на най-големия от океаните започваше да се изпъстря с кафяви петна от морските рапани, които в някакъв неудържим изблик на живот се раждаха около острова, открояващ се сега черен, див и пуст под крилете му.

Това бе неговият дом, родината на гигантските албатроси, мястото на раждането, на любовния период и на смъртта на птицата, царстваща над моретата, и в сравнение с която чайки, пеликани, фрегати и сиви чапли представляваха жалки карикатури без никаква грациозност.

Високомерен албатросът закръжи, като изучаваше познатото възвишение от застинала лава, формиращо се под въздействието на вятъра, в спокойния и малък залив с бял пясък, за да се изкачи и издъхне бавно сред високите и непрестъпни скалисти брегове, в които се разбиваха ревящите морски вълни.

Гледката го разтревожи. Без съмнение беше валяло, докато го нямаше, и кактусите и храсталаците сред скалите и парчетата лава бяха израснали прекомерно. Те сякаш търсеха непрекъснато плодородна почва, донесена от вятъра и наторена с изпражненията на милионите му събратя, която образуваше неравна и криволичеща пътека, трудна и опасна, белязана вече — той не беше последният, пристигнал тук — от труповете на три стари мъжкари, изпреварили го в дългия му път.

Възрастта караше най-старите и едновременно най-тежки и величествени албатроси да губят рефлексите си, с което се увеличаваха опасностите пред тях в часа на насочването им към пътеката и избягването на препятствията към безумното им приземяване с убийствена скорост, когато дойдеше моментът, на около два метра от земята, където не съществуваше никаква възможност да наберат височина, и алтернативата беше или да кацнат щастливо, или да се разбият на парчета.

Те, огромните албатроси, ненадминати във въздуха, имаха прекалено къси крака в сравнение с дължината на крилете и размера на тялото им. За да полетят към небето, те се нуждаеха от стръмни, ветровити брегове, откъдето да се гмурнат в пространството по посока на вятъра, а кацането изискваше обширно място без върхушки или въздушни течения, които да ги отклоняват рязко, и дълга „писта“, по която да тичат, докато се мъчат да спрат при лудото си спускане.

Полетя още веднъж над острова, предупреждавайки със шумното си грачене, че се хвърля към отворения гроб, снижи се досами главата на мъжа, който го наблюдаваше, седнал удобно на високата стена, полугол, но пазещ си сянка с избеляла и воняща на пот шапка; отдалечи се на юг на бучащото море и се върна със силата и скоростта на стрела, изстреляна от гигантски лък, с изправена човка и наведена глава, заслушан в свистящия в ушите му вятър и впил поглед във влажната и черна стена, в която са се блъскали много други преди него, за да мине на метър и половина от върха й, като остави вляво самотния кактус и избегне червеникавия камък, отбелязващ началото на възвишението.

Тогава разбра, че бе прескочил границата на възможното връщане и че се изправя срещу смъртта или загубата на най-красивото, дадено му от природата: дългите, грациозни и така ценни криле, окрайчени с бяло…

Той сякаш се потопи в някакъв неописуем въздушен вихър, без време да размисли, движен от инстинкта и рефлексите си, криволичейки в един лабиринт от клони и камънаци, докато ненадейно почувства забравената твърдост на нещо масивно и здраво под натрошените си крака; грапава почва и горещи скали, върху които той скачаше с късите си смешни скокове на пиян, за да застане накрая спокоен с протегнати криле и сякаш изненадан от собствения си подвиг и от мистерията да се намери отново здрав и читав на сигурно място.

— Браво!

Граченето на мъжа и шумът от силното пляскане на горните му крайници накараха сърцето на албатроса да забие лудо и той побягна отново към скалистия бряг, за да се хвърли повторно в пространството, но мъжът, счел спектакъла за приключен, се изправи полека и се отдалечи бавно, към канарите на запад.

— Браво! — повтаряше мъжът високо, сякаш говореше с някого или просто му се нравеше звука на собствените му думи. — Тази проклета птица с петниста перушина е страхотна… Измери с поглед височината, движенията й са с точността на хирург, когато ампутира нечия ръка… И спря точно на мястото, където трябваше да го стори… — Още един метър и щеше да си строши кратуната…

Харесваше му да седи привечер на онази скала и да се обзалага за живота или смъртта на огромните албатроси, които се връщаха, „вкъщи“ след дълго приключение, като изпитваше завист към спокойната хубост на бавния им полет и се питаше какво ли чувстват те при вида на острова, когато се приближават, привлечени неудържимо от някаква странна сила; скрит гигантски магнит, който веднъж в годината оказваше върху тях непреодолимо влияние, макар и да се намираха твърде далеч от бреговете му.

Слънцето, което залязваше червено и свирепо зад линията на хоризонта, щеше да изпрати скоро зеления си лъч, за да се сбогува със света, а силуетите на предметите щяха да станат съвсем неясни и никой албатрос нямаше да дръзне да повтори подвига и да се приземи тази вечер, а щеше да изчака до следващия ден.

Десет минути по-късно, в шест часа, с астрономическа точност, независимо от годишното време, над острова се спускаше непрогледна тъма, резултат от бързото екваториално свечеряване, а след дванадесет часа, също така бързо и с абсолютна точност, слънцето щеше да изгрее от изток — златисто, великолепно и гневно.

И с идването на сенките нашият герой се сви на кълбо в дъното на дълбоката пещера й заспа.

Мъжът никога не бе разбрал как се наричаше в същност, къде беше роден, нито кои са родителите му. Първите му спомени се отнасяха до морето и до мръсния китоловен кораб, разбил се край Канарските острови през 1930 година и когато отново тръгна да плава след доста време, не беше в състояние да каже кой е, нито откъде е дошъл, поради което капризният капитан замени името Джек или Джон (каквото е било в началото) с нелепия прякор Рижия Оберлус.

Израсна бавно, кривокрак, мършав и гърбав, без да усети мириса, на земя или звука от приятелски глас. Наръга с нож първия си неприятел в една панамска кръчма и трябваше да се скрие на борда на притежаваното от пирати корито, което заседна една безлунна нощ на влизане в залива Сен Хуан в Порто Рико.

Оръдията на крепостта „Ел Моро“ се забавляваха целия следващ ден, упражнявайки се в стрелба по разбития корпус на нещастното корабче, докато го превърнаха в купчина от трески, а акулите наоколо се наслаждаваха на великолепния банкет от пияни пирати, които като обезумели се хвърляха във водата, за да се спасят от снарядите.

Именно тогава Рижия Оберлус разбра какво може да очаква от себе си и от способностите си да се съпротивлява на страха, който невъзмутимо понасяше, вкопчил се в последната дъска с вода до гърдите, огнените залпове, експлозията и смъртта, вътрешно убеден, че нито морето, нито оръдията ще го победят.

Под прикритието на тъмнината заплува сред рибите, които едва го докосваха, стигна до сушата, прекоси острова и в Маящес открадна една лодка, с която се промъкна край доминиканските брегове и се добра до сигурното убежище „Ла Таруга“ на север от Хаити.

Там уби някакъв негър, а след няколко месеца започна да му никне някаква рижава брада, рядка и чорлава, подчертаваща отблъскващата грозота на физиономията му, яростна и страховита, която плашеше децата, караше жените с отвращение да извръщат глава и тревожеше мъжете, неспособни да издържат на погледа му.

— Приличаш на игуана… — подхвърли някакъв швед на борда на третия китоловен кораб и въпреки че той му обезобрази носа, прякорът се разпространи сред моряците и не остана плавателно средство, пристанище или кръчма, където да не го знаеха като Игуаната Оберлус, най-ужасяващото изчадие, кръстосващо моретата на борда на кое да е корито.