«Врат»

Когато, преди около осем години, старият Сър Уилям Търтън умря и синът му, Базил, наследи „Търтън прес“ (а също и титлата), помня как из Флийт стрийт започнаха да се хващат на бас. Всички масово се обзалагаха за колко време някоя чаровна млада дама ще успее да убеди човечеца, че трябва да се грижи за него. Тоест, за него и за парите му, естествено.

По това време новият Сър Базил Търтън беше някъде около четиридесетте, ерген, човек с кротък и благ характер, който до този момент не беше проявил интерес към нищо друго, освен към колекцията си от модерна живопис и скулптура. Нито една жена не бе смутила покоя му; никакъв скандал или клюка не бяха опетнявали името му. Сега обаче, след като се бе превърнал в собственик на голяма медийна империя, той трябваше да напусне провинциалния покой на бащината си къща и да се премести в Лондон.

Естествено, лешоядите веднага започнаха да се събират и според мен, не само Флийт стрийт, но и цялото лондонско сити с интерес наблюдаваше как се борят за тялото. Разбира се, всичко ставаше много бавно, преднамерено и убийствено бавно като на забавен каданс, така че приличаха не толкова на лешояди, колкото на шайка рачета, които под водата ловко си поделяха къс месо.

За всеобщо учудване обаче, дребосъкът се оказа изключително хлъзгав и преследването се проточи през цялата пролет, та чак до средата на лятото. Аз лично не познавах Сър Базил, нито имах някакви причини да изпитвам топли чувства към него, но не можех да не застана на страната на собствения си пол и радостно да злорадствам винаги, когато той отново успяваше да се откачи от куката.

После, в началото на август, очевидно по някакъв таен женски сигнал, момичетата обявиха временно прекратяване на бойните действия и изпозаминаха в чужбина, за да отпочинат, да се прегрупират и да накроят нови планове за зимната убийствена офанзива. Това беше груба грешка, защото точно в този момент от Континента като вихър се появи едно блестящо и никому непознато младо създание, наречено Наталия незнамкояси, твърдо сграбчи Сър Базил за китката и като насън го отведе в гражданското, където се омъжи за него, преди някой друг, а най-малкото самият младоженец, да разбере какво става.

Можете да си представите колко възмутени бяха лондонските дами, в резултат на което, съвсем естествено бързо започнаха да разпространяват огромен брой знойни клюки по адрес на новата лейди Търтън („онази мръсна изнудвачка“, както я наричаха.) Ние обаче няма да се занимаваме с тях. Дори, за да останем верни на разказа си, ще пропуснем следващите шест години и ще се озовем точно в настоящия момент, по повод събитието, на което за пръв път аз лично имах удоволствието да се запозная с нейна светлост. Междувременно, както може би сте се досетили, тя не само че ръководеше цялата „Търтън прес“, но в резултат на това бе станала и значителен политически фактор в страната. Знам, че и други жени са правили подобни неща, но онова, което превръщаше нейния случай в прецедент, беше фактът, че тя бе чужденка и като че ли никой не знаеше откъде точно идва — Югославия, България или Русия.

И така, миналия четвъртък бях на вечеря у един приятел в Лондон. Докато стояхме в гостната, пиехме хубаво мартини за аперитив и разговаряхме за атомната бомба и мистър Биван, прислужницата подаде глава и обяви последната гостенка.

— Лейди Търтън — каза тя.

Никой не прекрати започнатия разговор. Бяхме твърде възпитани, за да го направим. Нито една глава не се обърна. Само очите ни се насочиха към вратата, в очакване на появата й.

Тя влезе бързо — висока и стройна, в червено-златиста рокля с бляскави нишки — устата се усмихваше, ръката се протягаше към домакинята, и боже мой, трябва да призная, че беше красавица.

— Милдред, добър вечер!

— Драга лейди Търтън! Толкова се радвам!

Мисля, че тогава определено спряхме да разговаряме, обърнахме се и я зазяпахме, смирено очаквайки да ни представят, сякаш беше Кралицата или някоя прочута филмова звезда. Само дето изглеждаше по-добре от тях. Косата й беше черна и идеално се комбинираше с едно от онези бледи, овални и невинни фламандски лица от XV век, сякаш беше някоя Мадона, излязла от платно на Мемлинг или Ван Айк. Такова поне беше първото впечатление. По-късно, когато дойде и моят ред да се здрависаме, успях да я разгледам отблизо и видях, че като изключим овала и цвета, лицето й съвсем не беше на Мадона — всъщност, нямаше нищо общо.

Ноздрите й, например, бяха много странни. Някак по-отворени и по-разширени от всичко, което бях виждал дотогава, и изключително извити — нещо, което предизвикваше незабавна асоциация с пръхтящ и необуздан див мустанг.

А очите, когато ги видях отблизо, не бяха кръгли и широко отворени като на изрисуваните Мадони, а издължени и притворени, полуусмихнати, полунавъсени и мъничко вулгарни — във всеки случай й придаваха леко разгулен вид. На всичкото отгоре, никога не гледаха право в теб. Опипваха събеседника бавно, със странно плъзгащо се странично движение, което ме изнервяше. Опитах се да видя цвета им, реших, че е много бледосив, но не можех да бъда сигурен.

После я отведоха в срещуположния край на стаята, за да я представят на някой друг. Аз обаче продължих да я наблюдавам. Тя очевидно съзнаваше успеха си и начина, по който тези лондончани й засвидетелстваха почитта си. „Това съм аз — сякаш казваше тя, — която дойдох тук само преди няколко години, но вече съм по-богата и по-могъща от всички вас.“ Дори походката й бе някак победоносна.

Няколко минути по-късно седнахме да вечеряме и за моя най-голяма изненада, аз се оказах настанен от дясната страна на нейна светлост. Реших, че нашата домакиня го бе направила като жест на внимание към мен, мислейки, че така бих могъл да извлека някоя идея за материалите, които публикувам всеки ден във вечерния вестник. Приготвих се да прекарам една интересна вечер. Прочутата дама обаче, изобщо не ми обърна внимание и през цялото време разговаря с мъжа от лявата й страна — нашият домакин. Накрая, точно когато вече дояждах сладоледа си, тя изведнъж се обърна, пресегна се, взе картончето с името ми и го прочете. После, с този тъй странен, странично плъзгащ се поглед, стигна и до лицето ми. Усмихнах й се леко и се поклоних. Тя обаче не отвърна на усмивката ми, а започна да ме обсипва с въпроси и то все от личен характер — занятие, възраст, семейно положение — все такива неща — и то с такъв плющящ глас, че изведнъж осъзнах, как се старая да й отговоря възможно най-добре.

По време на тази инквизиция, между другото стана дума и за това, че съм голям почитател на скулптурата и изобразителното изкуство.

— Тогава непременно трябва да дойдете в провинциалната ни къща и да видите колекцията на мъжа ми. — Каза го неангажирано, колкото да върви разговорът, но вие разбирате, че с моята професия, аз не бих могъл да си позволя да изпусна такава възможност.

— Толкова сте любезна, лейди Търтън. За мен ще бъде огромно удоволствие. Кога ще е удобно да ви посетя?

Тя вдигна глава, подвоуми се, намръщи се, помръдна с рамене и отсече:

— Все ми е едно. Когато искате.

— Какво ще кажете за този уикенд? Ще бъде ли удобно?

Бавните, присвити очи се спряха за миг върху моите, после се отместиха в друга посока.

— Предполагам. Ако искате. Все ми е едно.

Та ето как стана, че в събота следобед вече пътувах към Уутън с куфар на задната седалка на колата. Може би ще решите, че поканата ми е била малко изпросена, но пък по никакъв друг начин не бих могъл да я получа. А като изключим професионалния интерес, аз лично много исках да видя и къщата. Както знаете, Уутън е една от истински стойностните каменни къщи от ранния Английски ренесанс. Също като своите посестрими, Лонглийт, Уолатън, и Монтакют, тя е построена през втората половина на XVI век, когато за пръв път богаташката къща вече можела да се проектира като удобно жилище, а не като замък и когато новото поколение архитекти като Джон Торп и Смитсънови започнали да правят великолепни неща из цяла Англия. Тя се намира южно от Оксфорд, близо до градче на име Принцес Рисбъро — недалеч от Лондон — и когато влязох през централните порти, небето вече притъмняваше и ранната зимна вечер настъпваше.