«Световният шампион»

Цял ден, в промеждутъците, когато не обслужвахме клиенти, висяхме над масата в канцеларията на бензиностанцията и приготвяхме стафидите. От стоенето във водата бяха станали меки, набъбнали и закръглени и когато ги докосвахме с бръснарското ножче, кожичката им се цепеше и пихтиестата маса отвътре се изстискваше съвсем лесно.

Само че трябваше да обработим сто двайсет и шест броя и когато свършихме, следобедът вече преваляше.

— Виж колко са хубави! — извика Клод, като триеше енергично ръце. — Колко е часът, Гордън?

— Тъкмо минава пет.

През прозореца видяхме как до помпите спря микробусче. Зад волана седеше жена, а отзад седем-осем дечурлига ядяха сладолед.

— Скоро ще трябва да се размърдаме — каза Клод. — Ако не пристигнем преди залез, ще провалим цялата работа, разбираш ли?

Вече започваше да става трескав. Лицето му придоби същото зачервено, ококорено изражение, което имаше преди кучешките надбягвания или вечер, преди среща с Кларис.

Излязохме навън и Клод сипа на жената литрите, които искаше. Когато тя си замина, той остана да стои насред алеята, примижал нетърпеливо срещу слънцето, което вече се беше спуснало на разстояние мъжка длан от върховете на дърветата, растящи по билото на хълма в срещуположния край на долината.

— Добре — рекох. — Заключвай.

Той бързо обиколи помпите една по една, постави маркучите по местата им и ги заключи с малки катинарчета.

— Я по-добре свали този жълт пуловер — обърна се към мен.

— Че защо?

— Защото на лунната светлина ще светиш като сигнален огън, затова.

— Добре съм си.

— Не си. Свали го, Гордън, моля ти се. Ще се върна след три минути.

После изчезна в каравана си зад бензиностанцията, а аз влязох вътре и смених жълтия пуловер със син.