«Едуард Победителя»

Луиза прекрачи прага на задния вход на къщата и излезе на двора, огрян от хладното октомврийско слънце. В ръцете си държеше кърпа за бърсане на съдове.

— Едуард! — извика тя. — Еду-аард! Обядът е готов!

Замълча за миг и се ослуша; после тръгна да прекосява поляната, съпътствана от една малка сянка — заобиколи розовата леха, а когато мина покрай слънчевия часовник, лекичко го докосна с връхчетата на пръстите си. Движенията й бяха доста грациозни за жена с дребна и пълничка фигура — походката й бе лека и енергична, а раменете и ръцете й лекичко се полюляваха при всяка стъпка. Тя мина под голямата черница, тръгна по тухлената пътечка, стигна до края й и най-после застана на ръба на падината, която също беше част от тази огромна градина.

— Едуард! Обядът!

Сега вече го виждаше — на около осемдесет метра по-надолу, чак в дъното на дерето, където започваше горичката. Имаше висока слаба фигура и беше облечен с тъмнозелен пуловер и работни панталони в цвят каки. Беше запалил огромен огън и с вила в ръка трупаше сухи клони отгоре. Огънят яростно пращеше с оранжеви пламъци и облаци млечносив дим, който се стелеше из градината и я изпълваше с прекрасната миризма на есен и горяща шума.

Луиза се завтече надолу по склона към мястото, където беше съпругът й. Ако искаше, лесно можеше да го извика отново така, че да я чуе, но в големия огън имаше нещо, което необяснимо я привличаше да застане край него, да усети топлината и чуе пращенето му.

— Обядът — каза тя като наближи.

— О, здравей. Добре, да. Идвам.

— Какъв хубав огън.

— Реших най-после хубаво да разчистя това място — каза съпругът й. — Писна ми от тези драки. — Лицето му беше доста потно. Дори мустаците му бяха покрити с капчици като роса, а по врата му се стичаха две струйки и влизаха в деколтето на пуловера.

— Само внимавай да не се преумориш, Едуард.

— Луиза, престани да се отнасяш с мен като осемдесетгодишен старец. Малко движение не е навредило на никого.