«Простено да е!»

Наближава полунощ и разбирам, че ако не започна да описвам тази история сега, никога няма да го направя. Цяла вечер седя и всячески се опитвам да започна, но колкото повече мисля за нея, толкова по-силно ме обземат ужасът, срамът и отчаянието от създалата се ситуация.

Моята идея — а аз вярвам, че тя беше много добра — бе да се опитам, чрез процеса на самопризнанието и анализа, да открия причината, или най-малкото някакво оправдание за моето отвратително поведение към Джанет де Палагия. Най-вече ми се искаше да се обърна към въображаемия състрадателен слушател, нещо като митичния ТИ, загрижен и добронамерен, на когото без срам бих могъл да разкажа и най-малката подробност от този трагичен епизод. Мога единствено да се надявам, че не съм прекалено разстроен, за да започна.

Ако трябва да съм напълно честен към себе си, ще се наложи да призная, че онова, което най-силно ме притеснява, не е толкова чувството за собствената ми вина, нито дори оскърблението, което нанесох на клетата Джанет. То е по-скоро убеждението, че се проявих като грандиозен глупак и че всичките ми приятели — ако все още мога да ги нарека така — всичките тези сърдечни и дружелюбни хора, които толкова често гостуваха в дома ми, сега с положителност ме възприемат единствено като злобно и отмъстително старче. Да, от това страхотно ме боли. И когато ви кажа, че моите приятели бяха целият ми живот — всичко, абсолютно всичко в него — тогава, може би, ще започнете да ме разбирате.

Всъщност, дали наистина? Съмнявам се — освен ако не се отклоня за малко, за да ви разкажа най-общо що за човек съм.