«Децата на Арбат»

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Най-големият жилищен блок на Арбат се намира между уличките „Николский“ и „Денежний“, сега те се казват „Плотников“ и „Веснин“. Трите осеметажни сгради са подредени в плътна колона, фасадата на първата е облицована с бели гледжосани плочки. Накачени са табелки: „Ажурпико“, „Лекувам от заекване“, „Венерически и пикочно полови болести“… Ниски тунели, облицовани по ъглите с ламарина, съединяват двата дълбоки двора.

Саша Панкратов излезе от къщи и сви наляво — към Смоленския площад. Пред кино „Арбатский Арс“ вече се разхождаха по двойки момичета, момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, с небрежно вдигнати яки на палтата, с начервени устни, с подвити клепки, очите им — пълни с очакване, на вратлетата — пъстри шалчета — последната есенна арбатска мода. Прожекцията беше свършила, изходът за зрителите беше през двора, тясната външна врата едва процеждаше тълпата, а на туй отгоре отпред весело се мотаеше групичка момчетии — вечните владетели на тези места.

Арбатският ден беше на свършване. По платното, асфалтирано по краищата, но още с павета между трамвайните релси, се носеха, изпреварвайки каруците, първите съветски автомобили ГАЗ и АМО. Трамваите излизаха от депото с по един, че и с по два прикачени вагона — безнадежден опит да бъдат задоволени транспортните нужди на огромния град. А под земята вече се строеше първата линия на метрото и на Смоленския площад над шахтата стърчеше дървена кула.

Катя чакаше Саша на Девиче поле, пред клуба на завод „Каучук“, скулесто сивооко степно девойче с пуловер от дебела селска вълна. Лъхна му на вино.

— С момичетата си пийнахме червено. Ами за тебе няма ли празник?

— Какъв празник?

— Какъв… Покров Богородичен.

— А…

— А я…

— Къде ще идем?

— Къде… У една моя приятелка.

— Какво да вземем?