«Паула»

Първа част

Декември 1991—май 1992

Чуй ме, Паула, ще ти разкажа една история, та когато се събудиш, да не се почувстваш изгубена.

Семейната легенда започва в началото на миналия век, когато един як баски моряк хвърля котва край бреговете на Чили с глава, замаяна от величави проекти, и закрилян от майчиния си медальон на шията; ала защо да се връщаме толкова назад, достатъчно е да кажем, че той се превърнал в родоначалник на непокорни жени и мъже със здрави за труд мишци и чувствителни сърца. Някои, с гневлив характер, починали с пяна на уста, но може би причината не била бяс, както разправяли злите езици, а някоя местна чума. Купили плодородни земи в близост до столицата, които с течение на времето покачили цената си; придобили известен финес, вдигнали богаташки къщи с паркове и обточени с дървета алеи, взели да омъжват дъщерите си за богати креолци, а синовете си пращали да учат в строги религиозни колежи, и така с годините станали част от една горда аристокрация на земевладелци, която господствала повече от век, докато веянията на модернизма и появата на технократи и търговци не я изместили от власт. Един от тези потомци бил моят дядо. Родил се с добро потекло, ала баща му издъхнал рано, покосен от необясним изстрел с пушка; никога не се разкрили подробности около случката през онази зловеща нощ — дали е било дуел, отмъщение или любовна злополука, във всеки случай семейството му останало без средства и понеже бил най-големият син, дядо ми трябвало да напусне училище и да търси работа, за да издържа майка си и да се грижи за възпитанието на по-малките си братя. Много по-късно, когато се превърнал в заможен господин, пред когото хората сваляли шапка, той ми довери, че най-лошата бедност е тази с якичка и вратовръзка, защото човек трябва да я прикрива. Той винаги бил безупречно облечен с дрехите на баща си, преправени по негова мярка, с колосана яка и съвършено изгладени костюми, за да не личи овехтелият плат. Тези години на теглила закалили характера му, той повярвал, че животът не е нищо друго освен безкрайно усилие и труд и че почтеният човек не може да ходи по белия свят, без да помага на ближния. Още оттогава придобил съсредоточения израз и принципността, характерни за него; бил изкован от същия твърд като камък материал на дедите си и подобно на мнозина от тях стъпвал здраво по земята, при все че частица от душата му се реела из бездните на мечтите. Затова се влюбил в баба ми, най-малка рожба измежду дванайсет деца, кое от кое по-ексцентрично и обаятелно като Тереса например, на която в края на живота й взели да никнат криле на светица, а когато п