«Картел»

Пол-Лу Сюлицер

Картел

… Тези измежду вас, които робуват безропотно на кокаина, позволиха създаването на най-голямата и най-чудовищна престъпна организация, която човечеството някога е познавало. Онова, което би могло да се приеме като чисто индивидуална привичка, в действителност накърнява световния обществен ред.

… Неутолимата жажда за наркотици в Съединените щати представлява не само безпрецедентна заплаха за най-старата демокрация в Латинска Америка — Колумбия, но и опасност за всички демокрации в света.

Президент Виргилио Барко

Послание до международната общност и реч, произнесена на годишната сесия на Асоциацията на издателите на вестници в Съединените щати.

… Малко заплахи струват толкова скъпо на американската икономика и нито една не нанася толкова поражения на нашите национални ценности и институции, нито една не погубва толкова хора.

Докато повечето опасности от световен мащаб са потенциални, пораженията и насилието, произтичащи от трафика на наркотици, са реални и постоянни. Наркотиците представляват изключително голяма опасност за нашата национална сигурност.

Президент Джордж Буш

6 септември 1989 г.

… Борбата срещу трафикантите на наркотици е първостепенна борба на човечеството.

Президент Франсоа Митеран

24 октомври 1989 г.

На баща ми Жюл Сюлицер, сражавал се за демокрацията и свободата

На Алехандра

Джеймс Доре Макартър. Той щеше да се окаже ключова фигура в историята на Зенаид, Лакомника¹ и осемнайсетметровата Мравка.

Напоследък, покрай останалите си пътувания, Макартър бе прекосил Атлантика в двете посоки четири пъти, и то за по-малко от три седмици: Този път идваше от Будапеща през Цюрих, Франкфурт и Амстердам. Пристигна в Лондон точно навреме, за да вземе конкорда на Британските авиолинии. В Монреал успя да дремне няколко часа. Между две заседания. Същите бяха строго разграничени и програмирани така, че участниците в тях да не могат да узнаят нищо нито за предидущите, нито за предстоящите срещи. След това измина с кола разстоянието от Монреал до Торонто.

От момента, в който напусна дома си на островчето в архипелага Каикос, и сетне, по време на пътуването му из Европа и оттам до Канада, хората, натоварени от Ел Сикарио² да осигуряват безопасността му, нито за миг не го бяха изпуснали от очи. Сменяха се поетапно съгласно разработен до такова съвършенство механизъм, че в повечето случаи самият той не си даваше сметка за промените.

В Милуоки, Уискънсин, пристигна с един от редовните полети в понеделник, 19 декември, към десет часа сутринта.

Всичко му се стори нормално. Двете или три Мравки, определени му от Ел Сикарио за телохранители през предстоящия кратък престой в Милуоки, го поеха още от вратата на самолета. Останалите членове на екипа, към който принадлежаха, веднага се смесиха с тълпата. Очакващата го кола с шофьор отговаряше напълно на обичайните му изисквания — банално возило на бизнесмен от средна ръка, тръгнал на делова среща. Най-много от всичко Макартър мразеше да привлича вниманието. Така че ядът му към Лодегър, принудил го да дойде на брега на езерото Мичиган, леко се поразсея.

Колата напусна летището „Генерал Мичъл“ и пое на северозапад, прекосявайки Уест Алис по посока на Уокеша.

И беше чиста случайност, разбира се, че само няколко минути по-късно застигна боклукчийската кола. Макартър веднага я позна. Не че видът й бе по-особен, тя не притежаваше никакъв характерен белег и по нищо не се различаваше от онези мощни камиони, същински подвижни сейфове, които събират сметта в големите градове. Идентифицира я всъщност благодарение на ескорта и, колкото и дискретен да беше. Шофьорът и двамината отзад бяха въоръжени, естествено, като камионът бе предшестван от кола с две Мравки — наблюдатели и същевременно следван от голям микробус с тъмни, почти черни стъкла, в който със сигурност имаше най-малко пет, ако не и шест или седем други Мравки.

За Макартър нямаше никакво съмнение: ако правилата бяха спазени — а те безспорно бяха спазени! — боклукчийската кола съдържаше сто и двайсет милиона долара.

Шевролетът на Макартър подкара покрай оградата на фабриката за изгаряне на смет, задмина я, сви вляво и продължи по черен път, който водеше до дълга едноетажна сграда, увенчана с фирмата на компания за експресни транспортни услуги, на пръв поглед без всякаква връзка със съседната фабрика. Отново заваля сняг. Отнякъде изскочи мъж с кожено яке и направи знак на водача на шевролета да влезе в един гараж, разположен отляво. Шофьорът се подчини и паркира до един кадилак; от летището дотук не бе казал нито дума. Зад тях с трясък се спусна желязна рулетка.

— Оттук, моля.

Макартър тръгна в указаната посока, изкачи един етаж, подмина кабинетите от дясната му страна и продължи по някакъв коридор. Следващата врата изглеждаше дървена, но в действителност се оказа бронирана и снабдена със солидни ключалки. Зад нея имаше нещо като вестибюл, където Макартър завари една секретарка и двама мъже, въоръжени, както предположи — нямаше понятие от оръжия, — с картечни пистолети.

— Кафе?

— Да, ако обичате.

Секретарката, която дори не се поинтересува за името му, го покани в друг кабинет, намиращ се зад поредната двойна тапицирана врата. Макартър влезе. Забеляза белите пластмасови венециански щори, които закриваха плътно двата прозореца, отказа да седне в едно от бежовите кожени кресла и остана прав, чувствайки как отново го обзема раздразнение. Лодегър говореше по телефона и се задоволи да го поздрави само с леко кимване, съпроводено от неопределен жест с ръка. Бе облечен както обикновено, с малко пресилена елегантност. Все така носеше на кутрето на лявата си ръка тъпия си син диамант и кадилакът долу, в гаража, очевидно бе негов. Слава Богу, поне вратовръзките му са дискретни, помисли си Макартър.

Секретарката донесе кафето и излезе, затваряйки внимателно след себе си тапицираната врата. Телефонният разговор започваше да става досадно дълъг; Макартър забеляза една врата вляво от себе си и я отвори.

— Сега идвам — подхвърли Лодегър зад гърба му.

Човекът от охраната се отдръпна, за да стори път на Макартър. Колегата му в подножието на тясната стълба на свой ред отстъпи назад и с цевта на оръжието си посочи намиращата се на десетина метра едва забележима поради вече обилно сипещия се сняг малка желязна врата на страничната стена на фабриката. Макартър застана пред шпионката. Отвориха му. Веднага вляво нагоре тръгваше стълба и той пое по нея, отчитайки следящите го камери и разположените на равномерни интервали телохранители. Озова се в стая, една от стените на която от край до край и на височина човешки ръст бе направена от дълго опушено стъкло. През него се виждаше огромното стоварище, където боклукчийските коли се освобождаваха от съдържанието си. Тъкмо влизаше една от тях, и то точно онази, която бяха задминали преди малко. Макартър позна мъжете на стъпенките отзад. Колата прекоси хангара и спря в дъното.

Тутакси я заобиколиха подвижни електроуправляеми прегради и разтоварването незабавно започна: дузина сиво-сини стокилограмови найлонови чували.

— Откъде мога да сляза? — попита Макартър.

Два етажа по-долу се озова в бетонно подземие, състоящо се от пет стаи, където — естествено, в присъствието на вездесъщата охрана — сред почти гробна тишина работеха двайсетина мъже. В стаята в дъното вкарваха току-що разтоварените от боклукчийската кола чували и ги подреждаха до други такива, съвършено идентични, пристигнали с предишните доставки. Макартър преброи общо четирийсет и осем.