«Жива жар»

Трейси Шевалие

Жива жар

На моите родители

I

Март 1782

1

Беше доста унизително да седиш в една каруца, натоварена с цялата покъщнина на семейството ти, пред очите на любопитните минувачи на оживена лондонска улица. Джем Келауей се беше свил до наредените един върху друг уиндзорски столове, направени от баща му преди години, и с ужас наблюдаваше как хората преспокойно оглеждат нещата в каруцата. Не беше виждал толкова много непознати на едно място. Ако някой чужденец попаднеше в тяхното село в графство Дорсетшьр, това се смяташе за голямо събитие. Джем не беше свикнал да го зяпат така. От притеснение ровеше из семейните вещи и се мъчеше да бъде колкото се може по-незабележим. Слабичко момче с издължено лице, хлътнали сини очи и пясъчно руса коса, която се завиваше под ушите му, той с нищо не привличаше хорското внимание и минувачите оглеждаха багажа, а не него. Един мъж и една жена дори се спряха и опипаха някои вещи, сякаш бяха пред сергия с круши и избираха по-зрелите. Жената прокара пръст по подгъва на нощница, показала се от разкъсан пакет, а мъжът придърпа един от трионите на Томас Келауей и провери дали зъбците му са остри. Дори когато Джем се провикна «Ехей!», човекът не побърза да го върне обратно.

Ако не се брояха столовете, по-голяма част от каруцата беше заета от инструментите на баща му: дървени скоби за извиване на облегалките на уиндзорските столове, които изработваше, разглобен струг за краката на столовете, триони, тесли, длета и бургии. Инструментите на Томас Келауей заемаха толкова място, че семейството трябваше да се редува да върви пеша през едноседмичното пътуване до Лондон.

Кочияшът Смарт, техен съсед и любител на приключенията, беше спрял каруцата си пред амфитеатъра на Астли. Томас Келауей имаше бегла представа къде да търси Филип Астли, но не беше очаквал, че Лондон е толкова огромен. Беше си мислил, че може да застане в центъра му и веднага да съзре амфитеатъра, където играеше цирк «Астли». За техен късмет мястото беше добре известно на лондончани и те веднага ги упътиха към голяма постройка до Уестминстьрския мост, която имаше кръгъл заострен дъсчен покрив и вход с четири колони. На огромен бял флаг, веещ се от купола, с червени букви пишеше АСТЛИ от едната страна и АМФИТЕАТЪР с черни от другата.

Джем се стараеше да не обръща внимание на любопитните минувачи. Затова се загледа в реката, покрай която мистър Смарт реши да се разходи, та «да зърне нещичко от Лондон», и в Уестминстърския мост, зад който се възвисяваха четвъртитите кули и шпиловете на Уестминстърското абатство. Нито една от реките в Дорсет, които Джем беше виждал — Фроум, широка колкото селски път, и Пидъл, поточе, което лесно би могъл да прескочи, — не приличаха на Темза, огромен канал от развълнувана зелено-кафява вода, чието течение се влияеше от далечните приливи и отливи на морето. И по реката, и по моста беше оживено — лодки по Темза, карета, каруци и пешеходци по моста. Джем никога не беше виждал толкова много хора на едно място дори и в пазарен ден в Дорчестър, и беше така замаян от сновящата тълпа, че не можеше да забележи подробностите.

Макар че се изкушаваше да слезе от каруцата и да се поразходи с мистър Смарт покрай реката, той не смееше да остави сами Мейси и майка си. Мейси Келауей се оглеждаше недоумяващо и си вееше с една кърпичка.

— Божичко, колко е горещо за март. При нас не беше чак такава жега, нали, Джем?

— Утре ще се захлади — обеща Джем.

Мейси беше с две години по-голяма от него, но често му се струваше, че тя е по-малката от двама им и има нужда някой да я закриля от изненадите на живота, макар че в долината на река Пидъл те не бяха много. Тук задачата му щеше да е по-трудна.

И Ан Келауей гледаше към реката — бе вперила очи в млад лодкар, който гребеше усърдно. Срещу него седеше куче с изплезен от горещината език. То беше единственият пътник в лодката. Джем знаеше за кого си мисли майка му, докато наблюдаваше момчето: за брат му Томи, който много обичаше кучета и излезеше ли навън, селските псета тръгваха по петите му.

Томи Келауей беше хубаво момче, обзето от някаква мечтателност, която озадачаваше родителите му. Отрано беше ясно, че от него не става майстор на столове, защото нямаше усет към дървото, нито към инструментите, които баща му го учеше да използва. Докато гледаше вторачено в огъня или през прозореца, Томи пускаше бургията по средата на завъртането или оставяше стругът да намали обороти и да спре. Тази си черта беше наследил от баща си, но без способността му да се върне отново към работата.

Въпреки неговата безполезност, която безпокоеше майка му, тя го обичаше повече от другите си деца, макар да не можеше да обясни защо. Може би чувстваше, че е по-безпомощен и се нуждае от нея. Разбира се, той беше забавен и я разсмиваше повече от всички други. Но смехът й секна завинаги, когато го намери под крушата в градината им. Вероятно се беше покатерил, за да откъсне единствения останал на дървото плод. Той беше висял там цяла зима, без да могат да го стигнат, и ги примамваше с вида си, макар да знаеха, че е измръзнал и безвкусен. Но един клон се беше прекършил, Томи беше паднал и си беше счупил врата. Всеки път, когато Ан Келауей си спомнеше за него, мъката стягаше гърдите й. Обзе я и сега, докато наблюдаваше момчето и кучето в лодката. Бягството в Лондон не можа да я уталожи.

(обратно)

2

Когато застана пред високите колони на амфитеатъра, Томас Келауей се почувства нищожен и плах. Беше дребен, слаб човечец с ниско подстригана къдрава коса като козина на териер. И сякаш още повече се смали пред този величествен вход. Влезе в тъмното безлюдно фоайе, а семейството му остана отвън на улицата. От вътрешността се чуваше чаткане на копита и плющене на камшик. Водейки се по звуците, той се озова сред редици от пейки и огледа в захлас арената, която няколко коня обикаляха в тръст, а ездачите стояха прави върху седлата. В средата на арената млад мъж плющеше с камшик и крещеше команди. Макар и да беше виждал този номер на едно представление в Дорчестър преди месец, Томас Келауей беше смаян. Ако не друго, беше учудващо, че ездачите могат да изпълнят този номер отново. Първият път можеше да мине за щастлива случайност, но вторият доказваше, че става дума за истинско майсторство.

Около арената беше издигната дървена конструкция с ложи и галерия за седящи и правостоящи. Над партера висеше огромен полилей с три обръча лампи, а куполът с отворени капаци пропускаше светлината.

Томас Келауей не гледа дълго ездачите, защото, докато стоеше между пейките, към него се приближи един човек и го попита какво търси тук.

— Искам да видя мистър Астли, господине, ако ме приеме — отвърна Томас Келауей.

Мъжът пред него беше асистентът на Филип Астли. Джон Фокс имаше дълги мустаци и тежки клепачи, които обикновено бяха полузатворени, освен ако не го стреснеше някоя злополука. А злополуки бе имало и щеше да има в дългия опит на Филип Астли като цирков импресарио. Но внезапната поява на Томас Келауей в амфитеатъра не беше нещо, което да стресне Джон Фокс, и затова той погледна безучастно човека от Дорсет през притворените си клепачи. Беше свикнал хората да искат срещи с началника му. Джон имаше удивителна памет, ценно качество за един асистент, и си спомни Томас Келауей, когото срещна в Дорчестър миналия месец.

— Изчакайте отвън — каза той, — надявам се, че като свършим, ще дойде да ви види.

Озадачен от сънливия поглед и безстрастния отговор на Джон Фокс, Томас Келауей се върна при каруцата. Беше довел семейството си чак в Лондон. Сега не му оставаше друго, освен да чака.