«Лъчът на живота»

Работата се състоеше в следното. Когато доближи гениалното си око до окуляра, професорът за пръв път през своя живот обърна внимание на това, че в пъстрата завъртулка особено ярко и дебело изпъква един лъч. Този лъч беше яркочервен на цвят и стърчеше от завъртулката като малко острие — колкото игла, да речем.

За беля този лъч прикова за няколко секунди набитото око на виртуоза. В лъча професорът съзря нещо, което беше хиляда пъти по-значително и по-важно от самия лъч, това ефимерно чедо, случайно родено при движението на огледалото и обектива на микроскопа. Благодарение на това, че асистентът повика професора в своя кабинет, амебите престояха час и половина под действието на този лъч и ето какво стана: докато в диска извън лъча зърнестите амеби бяха се натръшкали отпуснато и безпомощно, там, където преминаваше червеният заострен меч, ставаха странни явления. В червената ивичка кипеше живот. Сивите амеби, протягайки псевдокраченца, се стремяха с всички сили към червената ивица и в нея се съживяваха. Някаква сила бе вдъхнала в тях духа на живота. Те напираха на глутници и се боричкаха помежду си за място в лъча. В него се извършваше лудешко, друга дума не може да се подбере, размножаване. Чупейки и събаряйки всички известни на Персиков закони, те се пъпкуваха пред очите му със светкавична бързина. Разпадаха се на части в лъча и всяка от частите само за 2 секунди ставаше нов и бодър организъм. За няколко мига тия организми порастваха и съзряваха единствено за да дадат тутакси на свой ред ново поколение. В червената ивица, а после и в целия диск стана тясно и се започна неизбежна борба. Новоизлюпените яростно се нахвърляха едни връз други, разкъсваха се и се поглъщаха. Между родените лежаха труповете на загиналите в борбата за съществуване. Побеждаваха най-добрите и най-силните. И тия най-добри бяха ужасни. Първо, по обем те близо два пъти надминаваха обикновените амеби, а, второ, отличаваха се с някаква особена злоба и пъргавина. Движенията им бяха устремни, псевдокраченцата им — значително по-дълги от нормалните, и те действуваха с тях, без преувеличение, като октоподи с пипалата си.

Втората вечер професорът, отслабнал и пребледнял, забравил да яде, пришпорващ нервите си само с дебели саморъчно свити цигари, изучава новото поколение амеби, а на третия ден премина към първоизточника, тоест към червения лъч.

— Да, сега всичко ми е ясно. Съживил ги е лъчът. Това е нов, неизследван от никого, от никого неоткрит лъч. Първото, което ще трябва да се изясни, е само от електричеството ли се получава той или и от слънцето — мърмореше си Персиков.

И само за още една нощ това се изясни. С три микроскопа Персиков хвана три лъча, от слънцето нищо не хвана и се изрази така:

— Редно е да сметнем, че в спектъра на слънцето го няма… хм… е, с една дума, редно е да сметнем, че той може да се получи само от електрическата светлина. — Погледна с любов матовия глобус горе, замисли се вдъхновено и покани Иванов в кабинета си. Разказа му всичко и му показа амебите.

Приват-доцент Иванов се смая, той беше направо смазан: как може едно толкова просто нещо като тая тънка стрела да не бъде забелязано досега, дявол да го вземе! От когото и да е, па защо не и от самия него, Иванов, и наистина това е чудовищно! Само като погледне човек…

— Погледнете, Владимир Ипатич! — казваше Иванов, долепил ужасен окото си до окуляра. — Ама може ли такова нещо?!… Те растат пред очите ми… Вижте, вижте…

— Вече трети ден ги наблюдавам — вдъхновено отговори Персиков.

От Германия, по одобрена от комисариата на просветата заявка, Персиков получи три пратки, съдържащи огледала: двойноизпъкнали, двойновдлъбнати и дори някакви изпъкнало-вдлъбнати шлифовани стъкла. Работата свърши с това, че Иванов конструира камера и в нея наистина хвана червения лъч. Редно е да му признаем, че го хвана майсторски: лъчът стана широк близо 4 сантиметра, остър и силен.

На 1 юни камерата бе монтирана в кабинета на Персиков и той стръвно започна опити с жабешки хайвер, осветен с лъча. За две денонощия от зрънцата се излюпиха хиляди попови лъжички. Но не стига това, за едно денонощие поповите лъжички по невероятен начин се превърнаха в жаби, и то толкова злобни и лакоми, че половината от тях тутакси бяха изплюскани от другата половина. Но оцелелите пък започнаха извън всякакви срокове да снасят хайвер и само за 2 дена вече без какъвто и да било лъч дадоха ново поколение. В кабинета на учения започна да става дявол знае какво: поповите лъжички плъзнаха от кабинета по целия институт, из терариумите и просто на пода във всички ъгли ехтяха гръмогласни хорове като в блато. След една седмица ученият усети, че се побърква. Институтът се овоня на етер и цианкалий. В края на краищата можаха да изтребят с отровите разраслото се блатно поколение и да проветрят кабинетите.

(обратно)

Кокошата история

В забутаното провинциално градче, някога Троицк, а сега Стекловск, Костромска губерния, Стекловска околия, на стъпалата пред една къщурка на някогашната Катедрална, а сега Персонална улица, излезе една жена с шамия и басмена сива рокля на букети и зарида. Тази жена, вдовицата на бившия катедрален протойерей на бившата катедрала, Дроздова, ридаеше толкова гръмогласно, че скоро от отсрещната къщурка през прозорчето се подаде женска глава, забрадена с вълнен шал, и възкликна:

— Какво става, Степановна, пак ли?

— Седемнайсетата! — отговори бившата Дроздова, разливайки се в ридания.

— Мале-малее — заскимтя и заклати глава жената с вълнения шал, — какво става? Да не би да е умряла?

— Ела, ела виж, Матрьона — мърмореше попадията, като хълцаше шумно и тежко, — виж какво й е!

Наистина седемнайсетата поред от заранта брамапутра, любимата й качулатка, сновеше из двора и повръщаше. „Ър… рр… урл… урл… хо-хо-хо“ — правеше качулатката и извръщаше тъжни очи към слънцето, сякаш го виждаше за последен път.

(обратно)

През юни 1928 година

Москва беше озарена, светлините танцуваха, гаснеха и пламваха. На Театралния площад се въртяха белите фарове на автобусите, зелените светлини на трамваите. А над Болшой театър един гигантски рупор виеше:

— Антикокошите ваксини в Лефортовския ветеринарен институт са дали блестящи резултати. Броят на измрелите кокошки… към днешна дата е намалял двойно.

След това рупорът промени тембъра си, в него нещо ръмжеше, над театъра пламваше и гаснеше зелена струя и рупорът се оплакваше басово:

— Образувана е чрезвичайна комисия за борба с кокошата чума, включваща народния комисар на здравеопазването, народния комисар на земеделието, завеждащия животновъдството, професорите Персиков и Португалов…

Улиците Театрална, Неглинная и Лубянка пламтяха от бели и виолетови ивици, пръскаха лъчи, виеха с клаксони, вдигаше се прах на кълбета. Тълпи се струпваха край стените пред големите листове на обявите, осветени от резки червени рефлектори.

„Под страх от най-строга отговорност се забранява консумацията на кокоше месо и яйца. Всички граждани, притежаващи яйца, трябва спешно да ги предадат в районните управления на милицията.“

(обратно)

Орис

Не се знае лефортовските ветеринарни ваксини ли излязоха добри, самарските заградителни отреди ли бяха действували както трябва, крутите мерки спрямо изкупвачите на яйца в Калуга и Воронеж ли бяха ефикасни, или успешно беше работила чрезвичайната московска комисия, но добре е известно, че след две седмици страната напълно се изчисти откъм, кокошки. Тук-там из дворчетата в околийските градчета се търкаляха сиротни кокоши пера и предизвикваха просълзяване, а в болниците оздравяваха последните лакомници, привършвайки кървавия дрисък, съпътствуван от повръщане.

През последните три седмици професор Персиков направо беше се съсипал от работа. Кокошите събития го изкараха от релсите и стовариха върху него двойна тежест. По цели вечери му се налагаше да участвува в заседанията на кокошите комисии. Персиков работеше в кокошата област без особен плам, но това си беше съвсем естествено — цялата му глава беше пълна с друго, основно и важно — с онова, от което беше го откъснала кокошата катастрофа, тоест от червения лъч. Навреждайки на и бездруго подкопаното си здраве, крадейки от времето за сън и хранене, Персиков понякога не се прибираше на Пречистенка, а заспиваше на мушаменото канапе в кабинета си в института, за да може по цели нощи да се занимава с камерата и мискроскопа.