«Братя Карамазови»

Посвещава се на

Ана Григориевна Достоевски

Истина, истина ви казвам: ако житното

зърно, паднало в земята, не умре, остава

си само; ако ли умре, принася много плод.

(Евангелие от Йоана, 12; 24)

От автора

Начевам животописа на героя ми, Алексей Фьодорович Карамазов, малко смутен. От какво именно: от това, че макар да наричам Алексей Фьодорович свой герой, все пак добре си давам сметка, че никак не е велик човек, и поради това предвиждам редица неизбежни въпроси, като: какво толкова забележително е вашият Алексей Фьодорович, че сте го избрали за свой герой? Какво толкова е извършил? Кому и с какво е известен? Защо аз, читателят, трябва да си губя времето, за да изуча фактите на неговия живот?

Последният въпрос е най-решаващ, защото на него мога да отговоря само с това: „Може би ще ви стане ясно от романа.“ Да, но ако хората прочетат романа и не видят и не се съгласят, че моят Алексей Фьодорович е забележителен човек? Казвам това, защото го предвиждам вече със свито сърце. За мен той е забележителна личност, но много се съмнявам ще успея ли да докажа това на читателя. Въпросът е там, че той в същност е дейна личност, но някак неопределена и неизяснена дейна личност. Впрочем учудващо би било да се иска от хората яснота във време като нашето. Но едно е все пак почти безспорно: той е странен човек, дори чудак! Но странността и чудачеството по-скоро са минус, отколкото да дават право на внимание, особено когато всички се стремят да обединят частните случаи и да намерят поне малко общ смисъл в цялото безсмислие. А чудакът в повечето случаи е частен случай, нещо своеобразно. Нали така?