«Нарцис и Голдмунд»

Херман Хесе

Нарцис и Голдмунд

1

Пред двуколонната арка при входа на манастира „Мариаброн“, до самия път, се издига кестен, усамотен син на Юга, някога донесен тук от поклонник до Рим, облагороден, с дебел ствол. Окръглената му корона нежно се разперва над пътя, с широки гърди поема дъх във ветровете; през пролетта, когато всичко наоколо вече е зелено и дори манастирските орехови дървета са с червеникави млади листа, той още дълго чака да се разлисти, после, по време на най-късите нощи, сред китките от листа се разпукват матовите бяло-изумрудени струи на екзотичните му цветове, чийто силен тръпчив мирис е така примамлив и тежък, а през октомври, след като плодовете и гроздовете са вече обрани, от жълтеещото дърво есенният вятър брули бодливите плодове, които не узряват всяка година и за които манастирските момчета се боричкат, а игуменът Грегор — той произхожда от Франция — пече кестени в стаята си на огъня на камината. Короната на красивото дърво, чужда и някак нежна, се разперва над входа на манастира, внимателен, добре настроен и леко тръпнещ от студ гост от друга зона, свързан в тайно родство с тънките двойни колони от пясъчник на портала и с каменните окраски над прозоречните дъги, с корнизите и колонките, гост, обичан от французи и италианци, а от местните хора наблюдаван с удивление като чужденец.

Под другоземното дърво вече бяха преминавали няколко поколения манастирски ученици; носеха своите плочи за писане под мишница, като бъбреха, смееха се, играеха или спореха и в зависимост от годишното време биваха боси или обути, държаха между зъбите ту цвете, ту орех или стискаха в ръка снежна топка. Идваха винаги нови, на всеки няколко години лицата се сменяха, повечето си приличаха: руси и къдрокоси. Някои се задържаха тук, ставаха послушници, ставаха монаси, биваха подстригвани, носеха раса, препасани с шнурове, четяха в книгите, наставляваха момчетата, старееха, умираха. Други, когато ученическите им години завършваха, биваха отвеждани от родителите си у дома, в рицарски замъци, в търговски и занаятчийски къщи, обикаляха света, впускаха се в игри и печалби, понякога идваха на посещение 8 манастира, възмъжали, довеждаха малките си синове като ученици при отците, усмихнати и замислени гледаха известно време нагоре към кестеновото дърво, отново изчезваха. В килиите и залите на манастира, между кръглите и широки прозоречни сводове и стройните двойни колони от червен камък, се живееше, преподаваше и изследваше, властваше и управляваше; различни изкуства и науки се изучаваха тук и поколения ги унаследяваха едно от друго, религиозни и светски, ясни и загадъчни. Книги се пишеха и коментираха, измисляха се системи, събираха се древни ръкописи, рисуваха се винетки, поддържаха се народните вероизповедания, религии, осмиваха се суеверията. Тук процъфтяваше от всичко по малко, за всичко имаше място: ученост и набожност, простота и притворство, лукавство, мъдростта на евангелията и мъдростта на древните гърци, бяла и черна магия: имаше място за отшелничество и покаяние, също както за забавление и благополучен живот: от личността на ръководещия игумен и на властващото във времето течение зависеше дали едно или друго надделява и господства. Навремени манастирът биваше прочут и посещаван заради тези, които омагьосваха дявола и познаваха демонията, навремени заради своята необикновена музика, навремени заради Светия отец, който можеше да изцелява и да върши чудеса, навремени заради шарановата чорба и пастета от еленов черен дроб — всичко според годините си. И всякога сред ятото на монаси и ученици, на благочестиви и равнодушни, постещи и тлъстеещи, всякога сред мнозината, които идваха тук, живееха и умираха, имаше по някой отделен и особен човек, когото всички обичаха или от когото всички се страхуваха, който изглеждаше избран, някой, за когото още дълго се говореше и след като съвременниците му биваха забравени. И сега в манастира „Мариаброн“ живееха двама изтъкнати и особени, един стар и един млад. Между многото братя, чийто рояк изпълваше спалните, църквите и учебните зали, имаше двама, които всеки познаваше и всеки следеше с внимание. Това бяха игуменът Даниел, старият, и възпитаникът Нарцис, младият, който отскоро беше встъпил в послушничество, но поради своите изключителни дарования, противно на всички традиции, вече можеше да служи като учител най-вече по гръцки език. Тези двама — игуменът и послушникът — имаха влияние в манастира, бяха наблюдавани, будеха любопитство, удивляваха им се и им завиждаха, а тайно ги и укоряваха.

Повечето обичаха игумена, той нямаше врагове, бе пълен с доброта и смирение. Само учените от манастира примесваха към любовта си и малко снизходителност; защото игуменът Даниел може да беше светец, но все пак не бе учен. Присъща му беше онази простота, която е мъдрост: но неговите познания по латински бяха скромни, а гръцки той изобщо не владееше.

Малцината, които при случай леко осмиваха простотата на игумена, бяха толкова повече очаровани от Нарцис — детето чудо, красивия младеж с изискания гръцки, с рицарски безукорното държане, със спокойния проницателен поглед на мислител, с тънките, красиви и строго очертани устни. Учените го обичаха за това, че владееше чудесно гръцки. А едва ли не всички го обичаха, защото беше толкова благороден и изтънчен, мнозина бяха влюбени в него. На някои се зловидеше, че той беше твърде тих и овладян и имаше такива дворцови маниери.

Игумен и послушник, всеки посвоему носеше участта на избраник, властваше по свой начин, страдаше по свой начин. Всеки от двамата се чувстваше по-сроден с другия и повече привличан от него, отколкото от целия останал народ в манастира; въпреки това те не се сближаваха, въпреки това никой не можеше да стопли душата на другия. Игуменът се отнасяше към младежа с най-голяма грижовност, с най-голяма съобразителност, тревожеше се за него като за рядък, крехък, може би твърде рано съзрял, може би застрашен брат. Младежът възприемаше всяка заповед, всеки съвет, всяка похвала на игумена с безукорно държане, никога не възразяваше, никога не беше зле настроен и когато присъдата на игумена за него беше правилна, макар единственият му порок да бе високомерието, то Нарцис умееше чудесно да прикрива тази си слабост. Срещу него не можеше да се каже нищо, той беше съвършен, надминаваше всички. Но освен учените само малцина му бяха истински приятели, неговата знатност го обгръщаше като вледеняващ въздух.

— Нарцис — каза му игуменът след една изповед, — признавам, че съм виновен за една сурова присъда над тебе. Често съм те смятал за високомерен и може би с това съм бил несправедлив. Ти си много самотен, млади братко, ти си сам, има хора, които ти се удивляват, ала нямаш приятели. Дори бих искал от време на време да имам повод да те укоря; но няма такъв повод. Бих искал на моменти да си непослушен, каквито с лекота са младите хора на твоята възраст. Ти никога не си такъв. Понякога съм малко загрижен за теб, Нарцис.

Младежът обърна тъмните си очи към стария.

— Много бих желал, уважаеми отче, да не ви създавам грижи. Възможно е да съм високомерен, уважаеми отче. Моля ви да ме накажете за това. Понякога аз самият имам желанието да се накажа. Изпратете ме в някоя постница, отче, или ми наредете да върша тежка работа.

— И за двете си твърде млад, мили братко — каза игуменът. — Освен това във висша степен си надарен за езици и разсъждения, сине мой; би било пропиляване на тези божи дарби да поискам да ти възложа най-нисши задължения. Вероятно ти ще бъдеш учител или ще станеш учен. Нима сам не желаеш това?

— Простете ми, отче, не зная с особено голяма точност собствените си желания. Всякога ще изпитвам радост от науките, как би могло да бъде другояче? Но не вярвам, че науката ще бъде моята единствена област. Нали невинаги желанията определят съдбата и призванието на един човек, а и нещо друго, предопределено.

Игуменът го изслуша и стана сериозен. Въпреки това на старческото му лице се появи усмивка, когато каза:

— Доколкото съм опознал хората, всички сме склонни, поне в младостта си, да смесваме предсказанието и своите лични желания. Но тъй като вярваш, че вече си узнал предопределението си, кажи ми с една дума: за какво смяташ, че си предопределен?

Нарцис полупритвори тъмните си очи и те се скриха под дългите черни мигли. Мълчеше.

— Говори, сине мой — подкани го след дълго чакане игуменът.

С тих глас и сведен поглед Нарцис заговори:

— Вярвам, че зная, уважаеми отче; предопределен съм преди всичко за манастирски живот. Аз ще стана, така много вярвам, монах, пастор, подигумен, а може би и игумен. Не вярвам в това, защото го желая. Желанието ми не е насочено към длъжности, но те ще ми бъдат възложени.

Двамата дълго мълчаха.

— Защо вярваш в това? — попита колебливо старият. — Какво качество у тебе освен учеността трябва да се изразява в тази вяра?

— Качеството — каза Нарцис бавно, — че имам усет за характер и предопределение на хората, не само за моето собствено, а и на тяхното. Това качество ме принуждава да служа на другите, като ги управлявам. Ако не бях роден за живот в манастир, то трябваше да бъда съдия или държавник.