«Степния вълк»

Херман Хесе

Степния вълк

Предговор на издателя

Тази книга съдържа записките, останали ни от човека, когото назовахме с прозвището Степния вълк, което сам той много пъти изричаше. Въпросът, дали неговият ръкопис се нуждае от встъпителни слова, остава открит; във всеки случай аз изпитвам потребност да добавя към страниците на Степния вълк няколко нови, в които се опитвам да отразя спомените си за него. Зная само малко, особено миналото и произходът на този човек останаха неизвестни за мене. Но от личността му съм съхранил силно и, както въпреки всичко следва да кажа, приятно впечатление.

Степния вълк, мъж, който наближаваше петдесетте, преди няколко години се появи един ден в дома на моята леля, търсейки мебелирана стая. Той нае мансардата и малката спалня горе до нея, след няколко дни дойде отново с два куфара и голям сандък, пълен с книги, и квартирува при нас девет-десет месеца. Живееше много тихо и усамотено и ако съседството на нашите спални не бе довело до няколко случайни срещи на стълбището и коридора, ние навярно изобщо не бихме се запознали, защото този човек беше необщителен, затворен до крайна степен, нещо, което дотогава не бях наблюдавал у никого, той наистина, както понякога се наричаше, беше Степен вълк, чуждо, диво, но и плахо, дори много плахо същество от друг, различен от моя свят. И все пак едва от записките му, останали тук, узнах в каква дълбока самотност се бе вживял той, по склонност и съдба, и колко съзнателно бе приел това уединение за своя участ; но още отпреди, чрез някои бегли срещи и разговори, го бях поопознал и намирам, че образът, откроил се от неговите записки, в общи линии съвпада с образа, разбира се, по-смътен и непълен, възникнал от личното ни запознанство.

Случайно присъствах, когато Степния вълк за пръв път влезе в нашата къща и си нае жилище при леля ми. Той дойде около обяд, чиниите още стояха на масата, аз имах още половин час свободно време до тръгването ми за кантората. Не съм забравил странното и много противоречиво впечатление, което ми направи той при първата ни среща. Влезе през стъклената врата, като преди това бе дръпнал звънеца, в полутъмния коридор, и леля го попита какво желае. Той обаче — Степния вълк — бе вдигнал нагоре ниско остриганата си глава и сякаш душеше, поемаше дъх с потръпващи ноздри и още не отговорил и непредставил се, каза: „О, тук мирише на хубаво!“. При това се усмихна, моята добра леля също му отвърна с усмивка, аз приех тези поздравителни думи по-скоро като смешни и изпитах към него неприятно чувство.

— Ах, да — каза той, — идвам заради стаята, която давате под наем.

Едва след като тримата се изкачихме по стълбата за таванския етаж, можах да разгледам мъжа по-добре. Той не беше много висок, но вървеше и държеше главата си, както правят едрите хора; носеше удобно модерно зимно палто и бе изобщо прилично, но небрежно облечен, гладко избръснат и със съвсем къса коса, която, тук-там леко посивяла, сребрееше. Отначало походката му никак не ми хареса, в нея имаше нещо мъчително и колебливо, което не прилягаше на острия груб профил, а и на тона и живостта на речта му. Едва по-късно забелязах и узнах, че той боледуваше и му бе трудно да върви. С една своеобразна усмивка, която тогава също ми беше неприятна, той наблюдаваше стъпалата, стените и прозорците, старите високи шкафове покрай стълбището; всичко това, изглежда, му допадаше и едновременно му се струваше някак смешно. Изобщо той целият правеше впечатление на човек, идващ при нас от чужд свят, може би от презморски страни, и затова намираше всичко тук, макар и хубаво, малко комично. Беше вежлив, дори приветлив, не бих могъл да се изразя другояче; незабавно и без възражения одобри дома, стаята, наема и цената на закуската, при все това около този човек се носеше някаква чужда и както ми се стори, недобра или враждебна атмосфера. Той нае стаята и малката спалня до нея, осведоми се за отоплението, водата, обслужването и реда в къщата, изслуша обясненията внимателно и приветливо, съгласи се напълно с тях и веднага предложи предплата за наема, но през цялото време изглеждаше, че не всичко го задоволява, сам се намира смешен в действията си и не ги взема сериозно, сякаш за него бе странно и ново да наема стая и да говори немски с хората, докато всъщност и в душата си би се занимавал със съвсем други неща. Приблизително такова беше впечатлението ми и едва ли би било по-добро, ако не бе кръстосано и поправено от различни малки черти. Преди всичко още от самото начало ми хареса лицето на мъжа; въпреки оня израз на странност, то беше навярно малко своеобразно и тъжно, но будно, много замислено, уморено и одухотворено. И към това се прибавяше, за да ме настрои по-примирително, естеството на неговата вежливост и приветливост, макар да личеше, че му струват известно усилие, в тях нямаше никакво високомерие, напротив, таяха нещо почти трогателно, някак умоляващо, което си обясних едва по-късно, ала то веднага ме бе привлякло.

Още преди да приключи огледът на двете помещения и другите договаряния, моята обедна почивка изтече, трябваше да отида в кантората си. Сбогувах се и оставих чужденеца с леля ми. Когато се прибрах вечерта, тя ми разказа, че той наел квартирата и в близките дни щял да се пренесе, помолил единствено за това полицията да не се уведомява за настаняването му, понеже нему, един болнав човек, били непоносими формалностите, висенето из полицейските канцеларии и тъй нататък. Още си спомням съвсем точно колко ме смая молбата му и как предупредих леля да не се съгласява с подобно условие. Струваше ми се, че тази боязън от полицията се свързва особено добре с непривичното и чуждото, което мъжът носеше в себе си, за да не прави впечатление на подозрителна. Обясних на леля ми, че при никакви обстоятелства не бива да се съгласява с това бездруго малко странно, дръзко предложение на един съвършено чужд човек, чието приемане при случай би могло да има неприятни последици. Ала веднага стана ясно, че леля ми вече е обещала да изпълни желанието му и че изобщо се бе оставила да бъде привлечена и очарована от пришелеца; защото тя никога не бе приютявала в дома си чужди хора, ако не можеше да влезе в някакви човешки отношения с тях — приятелски, сестрински, дори майчински, което някои по-раншни наематели прекалено използваха. И през първите седмици продължи така — аз намирах някои недостатъци у новия ни наемател, докато леля ми всякога и с топлота го вземаше под своя закрила.

И тъй като тази работа с избягването на полицейската регистрация не ми хареса, исках да разбера поне какво е научила леля ми за чужденеца, за неговия произход и намеренията му. Тя вече знаеше нещичко, макар след моето излизане по обяд той да бе стоял съвсем малко. Беше й казал, че възнамерява да прекара в нашия град няколко месеца, да разгледа старините му и да ползва библиотеките. Собствено, това, че той наемаше жилището за толкова късо време, не отговаряше на интересите на леля ми, но чужденецът явно вече я беше спечелил, въпреки малко странното си държание. С две думи: стаите бяха наети, а моите възражения — твърде закъснели.

— Защо каза той, че тук мирише на хубаво? — попитах аз.

Тогава леля ми, понякога тя проявяваше истински верен усет, отвърна:

— Зная съвсем точно. Тук, у нас, мирише на чистота, ред и дружелюбен, порядъчен живот, което му и хареса. Той има вид на човек, вече поотвикнал от тези неща, но личи, че те му липсват.

„Е възможно е“ — помислих аз и казах:

— Но ако той не е свикнал на редовен и порядъчен живот, как ще я караме тогава? Какво ще правим, ако е нечист и омърси всичко, или пък се връща пиян по всеки час на нощта.

— Тогава ще му мислим — каза тя и се засмя. Успокоих се. Всъщност моите опасения бяха неоснователни. Наемателят, без оглед на това, че в никакъв случай не водеше редовен и разумен живот, нито ни тежеше, нито ни ощети, ние и до днес с удоволствие си спомняме за него. Но дълбоко в нас, в душите и на двама ни — на леля и мене — този човек все пак твърде много ни навреди и обремени; откровено казано, аз дълго — и още не съм престанал — размишлявам за него. Понякога нощем го сънувам и просто от това, че на света има едно такова същество, се чувствувам смутен и обезпокоен до дън душа, макар той направо да ми е домилял.

Два дни по-късно един колар докара вещите на чужденеца, който се казваше Хари Халер. Добро впечатление ми направи един много хубав кожен куфар, а втори, по-голям и плосък, подсказваше за по-раншни далечни пътешествия, най-малкото — беше облепен с избледнели фирмени марки на хотели и транспортни къщи от различни, също и отвъдморски страни. После се яви самият Халер и затече времето, през което аз постепенно опознах този чуден човек. Отначало от своя страна не правех нищо за това. Въпреки че от минутата, в която го видях, се интересувам от Халер, в първите няколко седмици не предприех никакви стъпки да се срещна или вляза в разговор с него. Но в замяна, трябва да призная това, още от самото му появяване у нас го наблюдавах, понякога в негово отсъствие влизах в стаята му и изобщо от любопитство бях почнал мъничко да го следя.