«На изток от Рая»

До Паскал Ковичи

Скъпи Пат,

Веднъж ти ме свари да дълбая някаква фигурка от дърво и ми каза: „Защо не ми издялкаш нещо?“

Попитах те какво искаш, а ти каза:

„Кутийка.“

„За какво ти е?“

„Да слагам разни неща.“

„Какви неща?“

„Каквито ми падне“ — рече ти.

Добре, ето ти кутийката. В нея съм сложил всичко, почти всичко, което имам, но тя пак не е пълна. В нея има и болка, и възбуда, добри и лоши чувства, зли и светли помисли, радостта на първозачатието, и малко отчаяние, и неописуемия възторг на съзиданието.

И освен всичко това — цялата ми благодарност и обич към тебе.

А кутийката пак не е пълна.

ДЖОН

Първа част

Глава 1

1

Долината на Салинас се намира в Северна Калифорния. Представлява издължена и тясна мочурлива и гъсто обрасла низина между две планински вериги; река Салинас се вие и провира по средата й, додето най-сетне се излее в залива Монтерей.

Помня как наричахме в детството разните треволяци и скритите цветя. Помня къде живееха жабите и по кое време се пробуждаха птиците лете, на какво ухаеха дърветата и годишните времена, как изглеждаха хората, как пристъпваха и дори как миришеха. Спомените за миризми са много богати.

Помня, че Габиланските възвишения на изток от долината бяха меки и весели планини, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка, от която ти се ще да се изкатериш в топлите им поли, досущ както ти се иска да се качиш в скута на любяща майка. Бяха зовящи планини и предлагаха любовта на кафеникавата си трева. Веригата на Санта Лусия препречваше небето на запад и пазеше долината откъм океана и беше мрачна и надвиснала планина, недружелюбна и опасна. Вечно съм долавял у себе си ужас от Запада и любов към Изтока. Откъде се е взело това, не зная, може би е, защото зората надничаше иззад върховете на Габиланите, а нощта припъпляше от билата на Санта Лусия. Изглежда, раждането и смъртта на деня са се вплели някак в усещането ми за двете планински вериги.

От двете страни на долината през дълбоките дерета между рътлините се изцеждаха малки ручеи и се вливаха в коритото на река Салинас. През зимите на дъждовни години потоците лудо прииждаха, реката набъбваше, а понякога, бясна и закипяла, заливаше бреговете и носеше разрушение. Тя размиваше границите на фермите и отнасяше цели акри земя, поглъщаше хамбари и къщи и ги влачеше в своите водовъртежи. Помиташе крави, свине и овце, давеше ги в калната си кафява вода и ги отмъкваше в морето. Сетне, в края на пролетта, реката се отдръпваше от бреговете и откриваше пясъчните си коси. През лятото тя се скриваше под земята. В дълбоките вирове под някой по-висок бряг оставаха тук-там езерца. Камъшите и тревите отново порастваха, върбите вдигаха клони с оплетени в тях останки от тинята. Салинас беше просто една временна река. Лятното слънце я натикваше под земята. Съвсем не беше някоя свястна река, но нали ни беше единствена, гордеехме се колко е страшна в дъждовна зима и как пресъхва в сухите лета. Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

Между двете планини и под полите им земята бе равна, тъй като навремето долината е била дъно на морски залив, врязан на сто мили в сушата. Преди много векове речното устие при Мое Ландинг е било входът на този продълговат фиорд. Веднъж, на петдесет мили по долината, баща ми реши да издълбае кладенец. След горната почва следваше ситен камънак, а под него — бял морски пясък, примесен с мидени черупки и дори късчета китова кост. След двайсет стъпки пясък наново се показа чернозем и дори парче от секвоя, това незагиващо червено дърво, което не гние. Преди да стане вътрешно море, долината ще да е била гора. И всичко това — току под нозете ни. Понякога нощем ми се струваше, че усещам както морето, така и гората от секвои преди него.

Почвата по широките заравнени места на долината беше тлъста и плодородна. Нужна бе само една богата на дъждове зима и тя се покриваше с треви и цветя. Невероятни бяха пролетните цветя след влажна зима! Цялата долина и скатовете на планините се застилаха с килим от вълчи боб и макове. Една жена ми беше казала, че багрите на цветята стават още по-ярки, ако в букета се прибавят няколко бели цвята за по-голям контраст. А листчетата на вълчия боб са сини и поръбени с бяло, тъй че една поляна цъфнал вълчи боб е по-синя, отколкото може да си представи човек. Тук и там сред нея са кръпките от калифорнийски макове. Цветовете им също пламтят — не оранжеви, не и златисти; все едно, че чистото злато е течно и над него е кипнал каймак — може би тъкмо като такъв златен каймак е и цветът на маковете. Отминеше ли цъфтежът им, поникваше жълт синап и растеше високо нагоре. Когато дядо ми се заселил в долината, синапът ставал толкова висок, че над жълтите му цветове се подавала само главата на конник. По височините тревата пъстрееше от лютичета, дебелец и жълти теменуги с черни очи. Малко по-късно се появяваха червените и жълти свещи на индианския лопен. Такива бяха цветята по припечните места.

В дъбаците, където биваше засенчено и полумрачно, цъфтеше и ухаеше венерин косъм, а под обраслите с мъхове речни брегове избуяваха цели грамади от петлистна папрат и тлъстига. Там се срещаха камбанки и дребна върбинка, чиито кремавобели фенерчета навяваха греховни мисли — те бяха толкова редки, че откриеха ли магичните им цветове, децата до края на деня се чувстваха особено привилегировани и важни.

През юни тревата посърваше и потъмняваше, хълмовете ставаха кафяви, но не чисто кафяви — нещо средно между златисто, оранжево и червеникаво — цвят, който е неописуем. След това, до дъждовете, пръстта изсъхваше и ручеите секваха. На равното земята се напукваше. Река Салинас потъваше под пясъчното си дъно. В долината се понасяше вятър, вдигаше прахоляк и пресъхнали стръкове, колкото по на юг, толкова по-силен и пронизващ. Утихваше едва привечер. Беше бръснещ, ядовит вятър, който вбива прахоляка в кожата и възпалява очите. Наизлезли на работа по къра, хората си слагаха очила и връзваха кърпи пред устата си.

Почвата на долината беше дълбока и плодна, докато планинските склонове бяха покрити само с една кожа от пръст, колкото да задържи тревните коренчета. С височината почвата изтъняваше съвсем, в нея щръкваха остриетата на кремъка и на границата с храсталаците тя се превръщаше в нещо като сух кремъчен чакъл, ослепително отразяващ огненото слънце.

Дотук разказвах за добрите години, когато падаха обилни дъждове. Но имаше и сушави години, когато в долината всичко изтръпваше от ужас. Водата се обръщаше на всеки трийсетина години. Минават например пет-шест влажни и приказни години с валежи между петдесет и седемдесет литра и тогава земята избуява от растителност. После идват шест-седем сравнително добри години с по трийсет до четирийсет литра валежи. Сетне се зареждат сушавите години, когато едва се събират и петнайсетина литра дъжд. Земята пресъхва и тревата я стигне няколко инча, я — не. В долината се появяваха огромни оголени и напукани места. Дъбовете заприличваха на юфка, пелинът посивяваше. В земята зейваха пукнатини, изворите пресъхваха и добитъкът безутешно гризеше сухите клони. Тогава фермерите и чифликчиите се изпълваха с отвращение към Долината на Салинас. Кравите окльощавяваха и често умираха от глад.

Хората мъкнеха по фермите си вода с варели, да има поне за пиене. Имаше семейства, които продаваха на безценица всичко и побягваха. И винаги ставаше така, че по време на суша народът забравяше плодородните години, а върнеха ли се дъждовните години, изчезваше всеки спомен за отминалата засуха. Все така ставаше.

(обратно)

2

Такава беше дългата Долина на Салинас. По историята си тя не се отличаваше от другите части на щата. Първо тук имало индианци, изостанало племе без никакво усърдие, изобретателност или култура, народ, който живеел от корени, скакалци и стриди, твърде ленив, за да ловува или риболовства. Хранели се с онова, което можели да си откъснат, а нищо не засаждали. Горчивите жълъди стривали на брашно. Дори когато се вдигали на бой, това напомняло някаква хилава пантомима.