«Обектив в засада»

Красимир Бачков

Обектив в засада

I. Приятели

Из голямата празна автогара вятърът се гонеше с няколко врабчета, един отворен прозорец потракваше ритмично, а на скъсаните кожени пейки мършав старец с пробита сламена шапка си говореше кротко с малко циганче. Двамата бяха така улисани в разговора, че не видяха дебелия фотограф, който се притаи до входа с апарат в ръка. Те не забелязаха как той ги снима, а после неусетно се примъкна до тях и ги заслуша.

— Колко изкара днес? — питаше старецът. Циганчето буташе с кибритена клечка голяма черна муха без крила върху парче картон. Отвърна със завъртане на ръка неопределено, но това не задоволи стареца и той повтори въпроса си.

— Чакай, щи кажа! — съгласи се малкият просяк — Слушай, Петко! — скара се на мухата, която бързо се придвижваше към края на картона и я завърна с клечката. — Мирно! — заповяда и, а после бръкна в джоба на сплесканите си с мръсни петна панталонки. Извади няколко смачкани левчета и започна да ги брои важно. Неизмитото му смугло личице имаше толкова сериозно изражение, че фотографът не се стърпя и пак ги снима.

— Единайсе! — авторитетно заяви циганчето и ги прибра отново в джоба. Старецът се подсмихна, извади цигара от протъркана кожена табакера и я запали. Опъна си два-три пъти и я даде на малкия. Той също смукна дима като опитен пушач и върна цигарата. Така, подобно на стари бойни другари, изпушиха цигарата и си продължиха разговора.

— Защо си я кръстил на моето име? — посочи мухата старецът.

Циганчето я чукна с клечката и го погледна изкосо:

— Не ти ли харесва?

— Е, карай! — махна с ръка старецът. — А със Стоичков какво стана?