Джордж Байрон
Стихове, написани под бряста в църковния двор на Хароу1
Мой брясте мил! Под небосклона чист
от клоните ти шепне всеки лист;
мечтая сам, а някога под тях
с любимите приятели вървях;
и те навярно, пръснати сега,
си спомнят дните хубави с тъга.
О, видя ли листата ти над мен,
аз пак благоговея възхитен
пред теб, надвиснал брясте! Тук лежах
по здрач и часове наред мечтах.
Почивам тук и днес, ала уви! —
без мислите от тези прежни дни.
Пак стенещите клони и листа
подканят да си спомням младостта
и сякаш чувам тихия им глас:
„Вземи си ти последно сбогом с нас!“
Щом охлади съдбата мойта гръд,
навеки поривите ще заспят;
по-лек ще бъде смъртният ми час
/ако олеква някому тогаз!/,
щом тук най-скромен гроб ме подслони,
където бях щастлив на младини.
Аз вярвам, че е сладко с тоя блян
Завинаги да легна там приспан,
где младостта във моите гърди
надеждите ми сладостни роди;
и пак над мен тревата да расте,
Комментарии к книге «Стихове, написани под бряста в църковния двор на Хароу», Джордж Гордон Байрон
Всего 0 комментариев