«Малкият убиец»

Рей Бредбъри

Малкият убиец

Тя не беше в състояние да каже кога точно идеята, че става жертва на убийство, се появи в главата й. Имаше мънички, почти незабележими знаци, както и мънички подозрения през изминалия месец; неща, дълбоки като океански талази вътре в нея. Беше също като да съзерцаваш съвършено спокойната ивица тропическа вода, да изгаряш от желание да се потопиш в нея и след като го сториш, да откриеш, че под повърхността на водата дебнат чудовища — невиждани, подпухнали и многоръки същества с остри плавници, враждебни и неизбежни.

Стаята се завъртя около нея сред зловонните изпарения на истерията. Проблеснаха остри инструменти, появиха се гласове и хора със стерилни бели маски.

Името ми, помисли си тя, как се казвам!

Алис Лейбър — внезапно я осени. Съпруга на Дейвид Лейбър. Но това не й донесе облекчение. Бе сама сред тези тихи, шепнещи, облечени в бяло хора, а вътре в себе си усещаше болка, отвращение и смъртен страх.

Убиват ме пред очите им. Тези лекари и тези медицински сестри — те не разбират, че с мен се случва нещо. Дейвид също не знае. Никой не знае — никой освен мен и убиецът, малкият убиец.

Умирам и не мога да им кажа нищичко. Те само ще ми се присмеят и ще ми кажат, че съм изпаднала в делириум. Те ще видят убиеца, ще го хванат, но никога няма и да помислят, че всъщност той е отговорен за смъртта ми. Но ето, че съм тук, пред Бога и пред хората, умираща, а никой не вярва на историята ми, всеки се съмнява в мен, опитва се да ме успокои с лъжите си, да ме погребе в невежество, да ме оплаче и да спаси от смърт моя унищожител.

Къде ли е Дейвид? Тя се зачуди. Навярно в чакалнята, пуши цигара след цигара, заслушан в монотонното тиктакане на старовремския часовник.

Пот бликна от всяка нейна пора и тя нададе силен вик, мятайки се в агония. Сега. Сега! Опитай се да ме убиеш, изкрещя тя. Опитай се, опитай се, но аз няма да умра! Няма!