«Невидимото момче»

Рей Бредбъри

Невидимото момче

Тя взима голяма метална лъжица и удря изсушената жаба, докато жабата стане на прах, после разтрива праха с кокалестите си ръце и бае над него. Сивите птичи мъниста на очите й току мятат погледи към колибата. И щом обърне глава към малкото прозорче, към нея политат камъчета.

— Чарли! — крещи Старицата. — Излизай, хайде! Ще направя змийски талисман, че да откърти това ръждясало резе. Мигом излизай, че инак ха съм решила — и земята ще затрепери, дърветата ще избухнат в пламъци, слънцето ще слезе насред бял ден, да знаеш!

Нито звук в отговор; само топлата светлина на слънцето над баира между високите клони на дърветата; само чаткането на лапите на рунтава катеричка по мъхестия ствол; само тънката нишка кафяви мравки по босите, татуирани със сини вени нозе на Старицата.

— Амчи два дена залък не си турнал, какво ти става! — въздъхва тя и удря с лъжицата по плоския камък, а кожената торба с магьоснически такъми се люлее тежко на пояса й.

Цялата в пот, тя се изправя, тръгва към колибата и мята шепа жабешки прах към вратата.

— Така значи! — хрипти. — Добре де, сама ще вляза.

Върти дървеното отваряло на вратата ту на едната страна, ту на другата.

— Господи, о, господи! — стене Старицата. — Открехни тази пуста врата!

Но вратата не се отваря. Мята още стиска прах и затаява дъх. После рови в магьосническата си торбица да дири няма ли други вълшебства, а синята й одежда шумоли под напъна на вятъра.

Чува как Чарли диша зад вратата. Миналата неделя родителите му хукнаха към някакво градче в Озарските планини и го оставиха сам. Пък той, изплашен от самотата, пробяга цели шест мили до къщурката на Старицата — дали му се падаше леля, дали братовчедка на баба му, дали нещо друго. Пък на нейните чудатости хич даже и не обръщаше внимание.

Но преди два дни, като свикна с момчето, реши да го остави при себе си — ще има с кого да си бръщолеви. Прободе с игла рамото си, откапа три капчици кръв, плюна здравата през десния лакът, смаза на бос крак тлъст щурец, а с лявата си ноктеста длан сграбчи хлапето и закрещя:

— Мой син си вече, отсега и навеки!

Чарли подскочи като уплашен заек и се шмугна в храсталаците, пък тя се юрна подире му и го хвана. Ама сега момчето се е затворило в къщурката и хич не иска да излиза, колкото и тя да чука по вратата, да удря по прозореца, да блъска с пожълтелия си юмрук по зеленясалите дъски; колкото и да припява над пламъците, да магьосва и да повтаря, че вече е нейно момче, само нейно момче, ничие друго и край.

— Тук ли си, Чарли? — пита тя и наднича през дъските на вратата.

— Тук, тук, ами къде другаде — отвръща хлапето отпаднало.

Още мъничко, още едва-едва — и ще рухне от умора. Старицата натиска дръжката с надежда. Дали пък не се е престарала? Мята пак в процепите от останалия прах, резето не хлопва. „Все съм си такава завеяна: или ще прекаля, или ще се стискам — сърдито си мисли тя. — Никога по мярката, дявол да го вземе!“

— Чарли, аз само да си хортуваме двамина по вечерите, само да си греем двамина ръцете на огнището. Да има на кого сутрин наръч съчки да донеса, да раздухам жаравата, а с нея и нощната тъмнина. Никакви пакости не си мисля, момчето ми, хич бива ли съвсем сама като кукувичка. — И сочно мляска с устни. — Чарли, ти само излез, и теб ще те науча.

— На какво ще ме научиш? — пита хлапето.

— Ще те науча евтино да купуваш и скъпо да продаваш. Ловиш значи невестулка, клъцваш й главата и я мушкаш в задния джоб, докато не е изстинала. Това е.

— Да бе! — презрително отвръща Чарли.

— Ще те науча още да не те лови куршум. Стрелят по теб, а на теб нищо ти няма.

Чарли мълчи. Тогава тя със свистящ хриплив шепот му реди тайната:

— В петък при пълнолуние откопай корен от перуника, навържи го на венче и го носи на шията си с бяло копринено конче.

— Ти си съвсем откачалка! — отвръща хлапето.

— С кръвта ще те науча да говориш, да смразяваш с очи звяр, да изцеляваш слепи коне — на всичко ще те науча! Да цериш крава, ако е яла лудо биле. Да пъдиш бяс от коза. Ще те науча да ставаш невидим.

— Охо! — възкликва Чарли.

Сърцето на Старицата бие като барабан на войниче от Армията на спасението.

Резето леко помръдва, напънато отвътре.

— Нещо ме будалкаш — казва Чарли.

— Ти пък! — възкликва Старицата. — Чуй ме, Чарли. Като прозорче ще те направя, да се вижда през теб, направо ще ахнеш!

— Ама честно?

— Честно, честно.

— И няма да ме хванеш като изляза?

— С пръст няма да те докосна, момчето ми.

Вратата се открехва. На прага стои Чарли — бос, начумерен, гледа кисело.

— Хайде, направи ме невидим.

— Първо трябва да хвана прилеп — обяснява Старицата. — Хайде, търси.

Дава му парче солено месо, колкото да залъже глада, после той се покатерва на дърво — нагоре, нагоре… Колко е топло на душата, когато го виждаш, когато знаеш, че е тук и никъде няма да се дене, след толкова много години самота, когато няма даже кому „Добро утро“ да кажеш, освен на нацвъканото от птиците и на сребристата следа на охлюва.

И ето от дървото, прошумолявайки между клоните, пада прилеп със счупено крило. Старицата го сграбчва, още топъл, треперещ, свистящ през порцеланово белите си зъби, а Чарли се спуска надолу по ствола и крещи победно.

* * *

В същата нощ, в същия час, когато луната започва да поглажда с език тънките борови клонки, Старицата измъква от джобовете на своята надиплена синя рокля дълга сребърна игла. Като си повтаря „Да стане, ох, да стане“, стиска с възлестите си пръсти мъртвия прилеп и внимателно се прицелва в него. Свикнала е вече: въпреки всичките усилия, разните соли и серни изпарения, нароченото все не става. Но как да се разделиш с мечтата, че в един великолепен ден чудесата ще започнат, букет от чудеса, фойерверк от чудеса сред пъстри цветя и сребърни звезди — като доказателство, че Бог е простил за розовото й тяло и розовите й грехове, за пламенната плът и пламенните мисли в моминските години. Жалко, Бог още никакъв знак не й е давал, нито намек, нито дума, но това само Старицата си знае.

— Готов ли си? — пита тя Чарли, а той седи на земята, обгърнал с ръце коленете си, ахнал от почуда, с блестящи зъби…

— Готов съм — отвръща той треперещ.

— Ха! — и тя забива иглата дълбоко в дясното око на прилепа. — Ха така!

— Ох! — и Чарли затваря очи с длани.

— Сега ще я загърна в шарена кърпа, ето тъй, пък ти я сложи в джоба си и я носи с кърпата. Разбра ли?

Той слага муската в джоба си.

— Чарли! — крещи тя изплашено. — Чарли, къде си? Не те виждам, момчето ми!

— Тук съм! — подскача, а тялото му се облива в блясъци. — Тук съм, бабо!

Трескаво оглежда ръцете си, краката, гърдите, пръстите.

— Тук съм!

Тя го гледа така, сякаш сонм светулки се вихрят пред очите й в опияняващия нощен въздух.

— Чарли! Какво нещо, мигом пропадна! Върни се, Чарли, върни се!

— Ами че аз съм тук! — крещи хлапето.

— Къде?

— Тук, до огъня, до огъня! И освен това се виждам. И изобщо не съм невидим!

Кльощавото тяло на Старицата се люлее от смях.

— Че как няма да виждаш себе си! Всички невидими виждат себе си. Иначе как ще знаят къде са и къде ходят? Пипни ме, Чарли. Пипни ме, да знам къде си.

Той нерешително протяга ръка към нея.

Тя нарочно трепва, сякаш изплашена, когато я докосва.

— Ох!

— Ама не, ти наистина ли не ме виждаш? — пита хлапето. — Честно?

— Честно. Нищо не виждам, даже едно косъмче не виждам.