«Калейдоскоп»

Рей Бредбъри

Калейдоскоп

Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце.

— Баркли, Баркли, къде си?

Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ.

— Капитане!

— Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е…

— Стоун, тук е Холис. Къде си?

— Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам!

Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение.

— Разлетяхме се на всички страни.

Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба.

Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури.

— Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка?

— Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока.

— Дали още един час?

— Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун.

— Какво всъщност стана? — попита след минута Холис.

— Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват.

— Накъде летиш?

— Изглежда ще се забия в Луната.

— А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки.

Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се.

— О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане!

— Кой е това?

— Не знам.

— Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън?

— О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям!

— Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме?

Мълчание, през което падаха отделно един от друг.

— Стимсън?

— Да — отвърна най-после той.

— Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение.

— Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде.

— Има шанс да ни открият.

— Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става.

— Това е един кошмар — обади се някой.

— Млъкни! — викна му Холис.

— Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де!

Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката.

Надолу, надолу, надолу…

После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ.

— Престани!

Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг.

Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена.

Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега.

С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока.

Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание.

— Холис, тук ли си още?

Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна.

— Еплгейт е пак.

— Слушам Еплгейт.

— Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим.

Прекъсна го капитанът:

— Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение.

— Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт.

— Какво!

— Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака.

— Слушай, Елпгейт!

— Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната.

— Заповядвам ти да млъкнеш!

— Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш.

Холис безпомощно сви юмруци.

— Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания.

Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря.

През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта.

Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората.