«Дървото на вси светии»

Рей Бредбъри

Дървото на вси светии

Празникът на вси светии.

Крадешком. С котешки стъпки. Скришом и тихомълком. Но защо? С каква цел? Как! Кой? Кога! Кога е започнало всичко това?

— Не знаете, нали? — пита Черупко Ребров Погребален Саван и се катери по купа листа под Дървото на вси светии. — Наистина не знаете!

— Ами — отвръща Том Скелета — ъ-ъ-ъ… не. Дали е станало…

В Египет преди четири хиляди години, на годишнината от голямата смърт на слънцето?

Или милион години преди това, край нощните огньове на пещерните хора?

Или в Англия на друидите при съсъка на косата в ръцете на Самин? Или сред вещиците, пръснати из цяла Европа — тълпи от магьосници, бродници, чародеи, демони, дяволи?

Или високо над Париж — там, където странни създания са застинали в камъка, във водоливниците на Парижката света Богородица? Или в Мексико, в гробищата, изпълнени със светлина от свещи и с мънички захарни човечета на El Dia de los Muertos — Деня на мъртвите? Или къде другаде?

Хиляди усмивки от тиквени фенери гледат от Дървото на вси светии и два пъти по хиляда току-що изрязани очи блестят, примигват и смигат, когато Саван повежда осемте търсачи на фокуси и радости — не, девет. Но къде е Пипкин? И така, на пътешествие, понесени от листа, литнали с хвърчило, възседнали метли, за да разгадаят тайната на Празника на вси светии. И те наистина я разгадават.

— Е — пита Саван в края на пътуването, — кое от двете беше? Фокус или Радост?

— И двете! — признават всички. Надяваме се и вие ще се съгласите.

С любов на

МАДАМ МАН’А ГАРО-ДОМБАЛ,

която срещнах преди

двадесет и седем години

в полунощ в гробището

на остров Ханисио в езерото Паскуаро,

Мексико и за която си спомням

всяка година в

Деня на мъртвите

(обратно)

Глава 1

Един малък град край малка река и малко езеро в малък северен край на щат в Средния запад. Наоколо нямаше толкова много пустош, та да не можеш да видиш града. От друга страна обаче, нямаше толкова много град, та да не можеш да почувствуваш, докоснеш и помиришеш пустошта. Градът беше пълен с дървета. И със суха трева и мъртви цветя — сега, когато бе дошла есента. И с огради за прескачане, с тротоари за пързаляне и с обширна клисура за премятане и крещене. И беше пълен с…

Момчета.

И бе следобедът преди Празника на вси светии.

И всички къщи залостени срещу мразовития вятър.

И градът препълнен със студено слънце.

Изведнъж обаче денят изчезна.

Нощта се измъкна изпод всяко дърво и се разпростря.

Зад вратите на всички къщи се дочу припкане на миши крачка, сподавени викове, пробягваща светлина.

Зад една врата Том Скелтън, тринадесетгодишен, спря и се заслуша.

Вън вятърът, сгушен във всяко дърво, закръстосва тротоарите с нечути стъпки на множество невидими котки.

Том Скелтън потрепера. Всички разбираха, че вятърът тази нощ не бе какъв да е, а мракът бе пропит с необикновено усещане, тъй като е навечерието пред Празника на вси светии. Всичко сякаш бе изрязано от някакво меко черно, златно или оранжево кадифе. От хиляди комини пуфтяха струйки дим като пера на погребално шествие. От прозорците на кухните се носеха два вида миризма на тиква: на разрязани тикви и печени баници.

Виковете зад залостените врати ставаха все по-ожесточени с прелитащите сенки на момчета край прозорците. Полуоблечени момчета с боя на бузите — тук гърбушко, там гигант в среден ръст. Таваните все още бяха преравяни, старите ключалки чупени, а старите корабни сандъци — изтърбушвани в търсене на костюми.

Том Скелтън си сложи костите.

Засмя се при вида на гръбначния стълб, гръдния кош и капачките на коленете, всички пришити в бяло върху черен памучен плат.

Щастливец! — пс5мисли си той. — Какво име само носиш! Том Скелтън. Разкошно за такъв празник. Всички те наричат Скелетън. Затова какво си слагаш?

Кости.

Тряс! Осем врати се затръшнаха.

Осем момчета едно след друго извършиха красиви скокове над саксии, перила, мъртва папрат, храсти и се приземиха на утъпканите поляни пред домовете си. Препускайки, летейки, те грабваха някой последен чаршаф, нагласяваха някоя окончателна маска, бореха се с чудновати гугли или перуки и крещяха срещу вятъра, който подемаше и засилваше телата им, доволни от него, или проклинайки го с момчешки клетви, когато маските падаха, увисваха отстрани или затъкваха носовете им с муселинова миризма като топъл кучешки дъх. Или просто даваха простор на първичната радост, че са живи и са навън през тази нощ, да затегли дробовете им и да настрои гърлата им за викане, викане и… виииикане!

Осем момчета се сблъскаха на една пресечка.

— Ето ме: Вещица!

— Първобитен човек!

— Скелет! — това беше Том, ликуващ под костите си.

— Водоливник!¹

— Просяк!

— Самата смърт!

Тряс! Всички се отдръпнаха след сблъскването — щастливи, разкривени и оплетени под уличната светлина. Разлюляната на вятъра електрическа лампа заприлича на камбана в катедрала. Плочите на улицата се превърнаха в дъски от палубата на пиян кораб, килнати и потопени в мрак и светлина.

Зад всяка маска имаше момче.

— Ти кой си? — посочи Том Скелтън.

— Не се казва. Тайна! — извика Вещицата с преправен глас.

Всички се засмяха.

— Ти кой си?

— Мумия! — извика момчето, увито в пожълтели древни одежди, подобно на огромна пура, закрачила гордо по тъмните улици.

— А ти? …

— Няма време! — каза някой скрит зад още една загадка от муселин и боя. — Фокус или радост!

— Дааа!

С писък, вой и с радостта на злокобни духове те побягнаха по всичко друго освен по тротоарите, извисявайки се над храсти и почти помитайки скимтящи кучета. Но по средата на бягането, смеха и лаенето изведнъж сякаш ги задържа някаква огромна ръка от нощ, вятър и лошо предчувствие и те спряха.

— Шест, седем, осем.

— Не може да бъде. Брой отначало.

— Четири, пет, шест…

— Трябва да сме девет! Някой липсва!

Взеха да се душат един друг като уплашени зверове.

— Пипкин го няма!

Как разбраха? Нали всички бяха скрити зад маски? И все пак, и все пак…

Усетиха отсъствието му.

— Пипкин! Та той не е пропускал този Празник от милион години! Момчета, това е ужасно! Хайде!

Широк завой — и с кучешки тръс и криволичене те се завъртяха и заспускаха по средата на калдъръмената улица, запокитени като листа пред буря.

— Ето я къщата му!

Спряха рязко. Насреща бе къщата на Пипкин, но без достатъчно тикви по прозорците, без достатъчно царевични стебла на верандата, без достатъчно привидения, надничащи зад тъмното стъкло на стаята високо в кулата.

— Гледай ти — каза някой, — ами ако Пипкин е болен?

— Тогава няма да има никакъв Празник.