«Трансплантация на сърце»

Рей Бредбъри

Трансплантация на сърце

— Какво? — попита той в тъмното, излегнал се небрежно и зареял поглед в тавана.

— Чу какво казах — отговори тя. Държеше ръката му, лежеше също така непринудено до него и също гледаше нагоре, но се взираше, сякаш се опитваше да види нещо. — Е?…

— Я повтори.

— Ако — след дълга пауза произнесе тя, — ако можеш да се влюбиш отново в жена си… щеше ли да го направиш?

— Ама че шантав въпрос.

— Не е чак толкова шантав. Представяш ли си колко хубаво би било, ако нещата ставаха така, както би трябвало да стават? Не би ли било прекрасно хората отново да се влюбят и да живеят щастливо до края на дните си? Пък и ти беше лудо влюбен в Ана.

— Лудо.

— Никога не можеш да забравиш това.

— Никога. Съгласен съм.

— Е, щом това е истина… щеше ли…

— По-подходящо е „бих ли“.

— Забрави за „бих“. Да си представим нова ситуация, в която всичко е наред и съпругата ти е същата прекрасна жена, която описваше, а не онова, което е сега. Тогава как ще постъпиш?

Той се надигна на лакът и я погледна.

— Тази нощ си в странно настроение. Какво има?

— Не зная. Може би заради утре. Аз съм на четиридесет, а през следващия месец ти ставаш на четиридесет и две. Щом мъжете полудяват на четиридесет и две, защо жените да не стават разумни две години по-рано? Или може би просто си мисля колко е жалко. Колко е жалко, че хората не се влюбват и не остават влюбени в едни и същи хора през целия си живот, вместо да трябва да намират други, с които да живеят и да споделят радости и мъки. Колко жалко…

Той се пресегна, докосна бузата й и усети, че е мокра.

— И таз добра, сега пък плачеш.

— Само мъничко. Толкова е тъжно, по дяволите. Ние. Те. Всички. Всеки. Тъжни. Защо винаги става така?

— И потайни, доколкото мога да преценя. Никой нищо не казва.

— Завиждам на хората преди сто години.

— Не завиждай за нещо, за което не можеш да си сигурна. Имало е много тиха лудост и зад тяхното ведро мълчание.

Наведе се и нежно целуна бликащите от очите й сълзи.

— И какво те доведе до тези мисли?

Тя седна. Не знаеше къде да дене ръцете си.

— Ама че майтап. И двамата не пушим. В книгите и филмите героите винаги палят цигара в леглото, след като са свършили. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Просто си мислех за милия Робърт, милия Боб, за това колко луда бях по него и защо сега съм тук и се любя с теб, вместо да се грижа за тридесет и седем годишното си бебе-съпруг?

— И още какво?

— И си мислех също, че съвсем истински и страшно много харесвам Ана. Тя е разкошна жена. Знаеш ли го?

— Да, но като преценя всичко, се мъча да не мисля за това. Тя не е ти.

— Ами ако изведнъж… — Тя обгърна с ръце коленете си и го погледна с чистите си сини очи. — Ако аз съм тя?

— Моля? — Той примигна.

— Ако всички качества, които си изгубил у нея и си намерил у мен, се върнат по някакъв начин отново при нея? Щеше ли, би ли се влюбил отново в нея?

— Сега наистина ми се иска да съм пушач! — Той стъпи на пода и се обърна с гръб към нея, загледан навън през прозореца. — Какъв е смисълът да се задават въпроси, които никога няма да получат отговор?

— Но все пак това е проблемът, нали? — каза тя на гърба му. — Ти притежаваш онова, което липсва у съпруга ми, а аз — онова, от което е лишена жена ти. Това, от което имаме нужда, е трансплантация на души… не, на сърца!

Почти се засмя, после явно размисли и почти заплака.

— Ето ти идея за разказ или роман. А може и филм да стане.

— Това е историята за нас. Историята, в която сме затънали до гуша и не можем да се измъкнем, освен ако…

— Освен ако?

Тя стана и припряно закрачи из стаята, после замря, загледана в обсипаното със звезди небе.

— Онова, което го прави толкова лошо, е, че Боб започва да се отнася с мен по начина, по който го правеше преди. През последния месец той е толкова… чудесен, направо страхотен.

— О, Господи — въздъхна той и затвори очи.

— Да. О, Господи.

Настъпи продължителна тишина.

— Ана също се промени към добро — най-сетне каза той.

— О, Господи — отново възкликна тя и на свой ред затвори очите си. След това ги отвори и отново загледа звездите. — Помниш ли старата поговорка? „Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са ездачите“?

— Объркваш ме за трети или четвърти път за последните няколко минути.

Тя коленичи на пода пред него, хвана ръцете му и го погледна в очите.

— Мъжът ми и жена ти тази вечер са в противоположните краища на страната. В Ню Йорк и в Сан Франциско. Нали така? А ние двамата с теб прекарваме цялата нощ заедно в този хотел, но… — Тя спря, потърси думите, намери ги и ги опита: — Но какво ще стане, ако преди да заспим, си пожелаем едновременно по нещо — ти на мен и аз на теб?

— Да си пожелаем? — Той се засмя.

— Недей! — Тя стисна ръцете му. Той замълча и тя продължи: — Просто да си пожелаем — моля те, Господи, музи и магически създания, нека докато спим по някакъв начин и двамата… и двамата да се влюбим отново. Ти в твоята жена, а аз в мъжа си.

Той не отговори.

— Там — каза тя.

Той се пресегна, напипа кибрита на масата, драсна една клечка и я приближи до лицето й. Пламъкът се отрази в очите й и остана в тях. Той издиша. Клечката угасна.

— Проклет да съм — възкликна той. — Наистина го мислиш.

— Наистина го мисля. И двамата го мислим. Проклети да сме, така е. Ще опиташ ли?

— Господи…

— Не казвай „Господи“. Не съм луда.

— Виж…

— Не, ти виж. — Тя отново силно стисна ръцете му. — Заради мен. Ще го направиш ли заради мен? И аз ще направя същото за теб.

— Да си намисля желание?

— Често го правехме като деца. Понякога се сбъдваха. Защото бяха не желания, а молитви.

Той сведе поглед.

— Не съм се молил от години.

— Напротив, молил си се. Спомни си колко пъти си пожелавал да се върнеш в първия месец след сватбата си. Това е отчаяно желание, безнадеждна молитва.

Той я погледна и преглътна няколко пъти.

— Не казвай нищо — спря го тя.

— Защо?

— Защото точно в този момент чувстваш, че нямаш какво да кажеш.

— Добре, тогава ще мълча. Нека помисля. Господи, наистина ли искаш да пожелая това?

Тя седна на пода, със затворени очи и отпуснати в скута ръце. Сълзите безмълвно се стичаха по бузите й.

— Мили мой, мили мой — тихо прошепна тя.

Беше три сутринта — разговорът отдавна беше приключил, бяха поръчали горещо мляко, бяха го изпили, бяха си измили зъбите. И когато той излезе от банята, я видя да оправя възглавниците на леглото, сякаш щяха да участват в премиерата на някаква специална театрална постановка.

— Какво правя тук? — попита той.

Тя се обърна.

— Някога знаехме. Сега не знаем. Ела. — Тя потупа неговата страна на леглото.

Той го заобиколи.

— Чувствам се глупаво.

— Трябва да се чувстваш глупаво просто за да се почувстваш по-добре. — Тя посочи леглото.