«Още едно за из път»

Рей Бредбъри

Още едно за из път

Секретарката ми подаде глава през вратата и заговори над барикадата ми от писма и книги.

— Тук ли сте?

— Знаеш че съм тук и че съм затрупан с работа — казах аз. — Какво има?

— Някакъв ненормален иска да го публикуваме и твърди, че е написал най-дългия роман на света.

— Мислех си, че Томас Улф е умрял — казах аз.

— Домъкнал е четири пазарски торби с нещо, което прилича на подпалки — каза Елза. — Но на всяко парче има букви и думи. На едното пише „Беше бурна и тъмна нощ“, на друго — „Навсякъде хората бяха мъртви“.

Това подейства. Изправих се зад крепостта си от литература и отидох до вратата, за да погледна ненормалника. Седеше в приемната в компанията на няколко бели торби, натъпкани с парченца дърво. Можех да различа думите по тях.

— Покани го да влезе — чух се да казвам.

— Нали не…

— Да — дойдох на себе си аз. — Помисли си за Въдицата на разказвача!

— Въдица ли?

— Начина да започнеш романа си толкова завладяващо, че читателят да захапе въдицата и да не може да се отскубне. Хайде, Елза.

Елза излезе.

Върна се с дребния човек — беше висок не повече от метър и шестдесет, — който ентусиазирано мъкнеше своите торби с думи. Стовари две от тях и побърза да домъкне останалите. След това кротко седна сред колекцията си, а Елза излезе с въздишка.

— Е, господин…

— Дж.Ф. Фолет, автор на нещо, което някои наричат „Щуротията на Фолет“. Ето го изумителния ми роман!

И подритна торбите.

— Заинтригуван съм, драги господин Фоли.

Той не обърна внимание на иронията ми и се усмихна на творенията си.