«Още едно за из път»

Рей Бредбъри

Още едно за из път

Секретарката ми подаде глава през вратата и заговори над барикадата ми от писма и книги.

— Тук ли сте?

— Знаеш че съм тук и че съм затрупан с работа — казах аз. — Какво има?

— Някакъв ненормален иска да го публикуваме и твърди, че е написал най-дългия роман на света.

— Мислех си, че Томас Улф е умрял — казах аз.

— Домъкнал е четири пазарски торби с нещо, което прилича на подпалки — каза Елза. — Но на всяко парче има букви и думи. На едното пише „Беше бурна и тъмна нощ“, на друго — „Навсякъде хората бяха мъртви“.

Това подейства. Изправих се зад крепостта си от литература и отидох до вратата, за да погледна ненормалника. Седеше в приемната в компанията на няколко бели торби, натъпкани с парченца дърво. Можех да различа думите по тях.

— Покани го да влезе — чух се да казвам.

— Нали не…

— Да — дойдох на себе си аз. — Помисли си за Въдицата на разказвача!

— Въдица ли?

— Начина да започнеш романа си толкова завладяващо, че читателят да захапе въдицата и да не може да се отскубне. Хайде, Елза.

Елза излезе.

Върна се с дребния човек — беше висок не повече от метър и шестдесет, — който ентусиазирано мъкнеше своите торби с думи. Стовари две от тях и побърза да домъкне останалите. След това кротко седна сред колекцията си, а Елза излезе с въздишка.

— Е, господин…

— Дж.Ф. Фолет, автор на нещо, което някои наричат „Щуротията на Фолет“. Ето го изумителния ми роман!

И подритна торбите.

— Заинтригуван съм, драги господин Фоли.

Той не обърна внимание на иронията ми и се усмихна на творенията си.

— Благодаря. Повечето издатели бързат да се покрият. Дойдох тук, защото… — Той млъкна и ме изгледа от глава до пети. — Виждам, че сте на моята възраст и може би си спомняте онова славно време през тридесетте, когато туристите обикаляха Съединените щати с автомобили… — Замълча, за да мога да си припомня.

— Това — той докосна пълните с думи торби — е една стара идея, чието време се върна. Помните ли пътуванията по Шосе 66? Как пътувахте на запад с родителите си? Как се забавлявахте и вбесявахте вашите?

— Вбесявал съм ги? По дяволите! — Умът ми прещрака. Беше уцелил точно в десятката.

— „Бурма Шейв“! — извиках аз, но бързо дойдох на себе си. Издателите не трябва да се палят. Това вдига цената. — „Бурма Шейв“ — промърморих.

— Да! — каза Щуротията. — Дори да не се бръснете — „Бурма“! Пътищата на Америка бяха осеяни със знаците на „Б.Ш.“, както ги наричаха някои. Човек научаваше наизуст куплетите между Падука и Поталатоми, Тонопа и Тъмбстоун, Хила Гълч и Грас…

— Да, да! — нетърпеливо казах аз.

— Спомням си! — извиках.

— Разбира се, че помните! — каза Щуротията.

Продължих да рецитирам:

— Каква памет! — изръкопляска ми Щуротията.

Сведох поглед към тайнствените торби.

— Но какво общо има това с…

— Радвам се, че попитахте. — И изсипа две от торбите. Прилагателни, съществителни и глаголи се разпиляха по пода, докато той изреждаше: — Бурма Шейв, деветдесет и девета. Дикенс, двехилядна. Шекспир, две хиляди и първа.

— Всички те? — ахнах аз. — На тези малки дъсчици?

— Не, не мъртви автори. Живите. Аз!

Той коленичи и плъзна фразите по килима.

— Как ви се струва да публикувате първия и най-дълъг трансконтинентален роман, прекосяващ окръзи, подминаващ малките градчета, заобикалящ големите градове, завършващ в Сиатъл, където никога не сте искали да отидете, но трябва, за да разберете как свършва Романът на века? Ето го и него! Какво казва той?

Наведох се да прочета фразите, които минаваха покрай бюрото ми и завършваха до стената.

— Секретарката ми спомена нещо за „бурна тъмна нощ“…

— О, това беше стръвта — засмя се Щуротията. — Въдицата на разказвача! Чували сте за Въдиците на разказвача, нали?

Прехапах устни.

— Това — продължи той — е истинското диво начало на грандиозния ми опус.

Зачетох. „Краят на света наближаваше… — пишеше на първата треска. Втората продължаваше: — Алек Джоунс имаше само шест часа да спаси Земята!“

— Това ли са грабващите вниманието думи на грамадния ви бестселър? — попитах аз.

— Можете ли да направите нещо по-добро?

— Ами…

— Чакайте! — прекъсна ме той. — Става още по-шантаво. Пригответе се да се откажете от сделката.

Нареди още подпалки, докато в краката ми не се образуваха около шестдесет думи, завършващи при вратата.

— Може би ще попитате защо е дошло времето на тази книга? — продължи той. — Когато Бурма Шейв беше извадена като зъб от пътищата на Америка, там остана вакуум, нали?

— Да, липсваше ни.

— Днес няма много за гледане, колите се движат прекалено бързо, билбордовете са verboten, така че какво правим? Нещо малко непривличащо вниманието покрай банкета, предимно второстепенни пътища, от Мейн до Мисула, от Деплейн до Денвър. Засадете тези миниметафори, за да пуснат корени в американската психика. Предизвиквате телевизията да заговори за тях. Полудели, туристите започват да четат в Канкакий, Кеноша и Канзас. Намират финалните части в центъра на Сойк и в Сиатъл. След това, сър, с Божията помощ, публикуваме цялата купчина в една Книга на месеца, подвързваме я с кожа и ожънваме бурните ветрове на пътуването. Помислете!

— Направо ме разбихте!

— Както и трябва да бъде. Сега бързо! Трябва да тичам при следващия издател, освен ако не подпишете и не заковете тези революционни афиши да популяризирате грамотността и в най-затънтеното село!

— Мислите, че учителите ще…

— Ще ги лапат на закуска, обяд и вечеря! Обявете им го чрез компютрите им. Ще заобиколим междущатските библиотеки, които ще го рекламират на случайните посетители като интелектуално блато. Професорите ще се молят да направят от езика ми приличен английски. Рекламните агенции ще предлагат луди пари за място в пътуващата история, но не! Романът ми ще се носи, размесвайки герои и полудели туристи наляво и надясно. Време е, сър. Старото се появява отново. Неизпробваното ще бъде изпробвано. Сбогом!

И той стана и започна да събира своите съществителни и глаголи.

— Чакайте — извиках аз, вперил поглед във фразите. — Това е началото, но… как свършва?

— Невероятно! Веднъж тръгнал по пътя, народът няма да може да се спре. Убиец, направо убиец. Предизвиквам ви да пробвате!

— Но откъде да знам?…

— Уповаваме се на Бог, сър, и на интуицията на неговия раб, сиреч моята. Аз ще определям местата, час след час, ден след ден, от Скенектъди до Саскачеуан. Дори докато превозвам таблата и рисувам буквите, моето скрито аз ще довършва ченгелчетата. Ще се страхувам точно като вас, ще се чудя какво по дяволите ме очаква нататък, нагоре, надолу, ще се будя с цял пчелен кошер от думи в главата си. Е?

Той сграбчи десетина дъсчици и ги заразглежда с удоволствие.

— Направо невероятно!

— Вярно е. Елза! — повиках аз.