«Отлети към дома»

Рей Бредбъри

Отлети към дома

— Много внимавайте. Така, точно така.

Товарът беше безценен. Монтиран и демонтиран безкрайно внимателно на космодрума и предаден на работниците в огромни сандъци с размерите на цели стаи, увити, двойно омотани, покрити с памук, овързани и загърнати в кадифе, за да се избегне евентуално счупване. Всички се втурнаха с цялата нежност, на която бяха способни, към картони, опаковки и пакетирана собственост.

— По двама! Бързо!

Това беше Втората ракета. Помощната ракета. Първата бе излетяла към Марс вчера и сега с рев прекосяваше огромната черна прерия на космоса, недостъпна за човешки поглед. А тази Втора ракета трябваше да я последва като хрътка през ловен участък, душейки за най-малката следа от желязо, изгорели атоми и фосфор. Тази Втора ракета с дундести, раздути форми и размери и със странната и нелепа група мъже на борда не биваше да закъснява.

Втората ракета бе заредена догоре. Потръпна, разтърси се, събра сили като небесна хрътка и подскочи мощно и грациозно в небето, оставяйки след себе си лавини от огън. Сякаш от летящи пещи заваляха въглени и пламъци. Когато те умряха върху бетонната настилка, ракетата вече я нямаше.

— Дано стигне невредима — промълви един психолог, без да откъсва очи от небето.

Първата ракета се появи от нощното небе и кацна на Марс. С гръмко хълцане машините й отпиха от студения въздух. Ракетата подуши с механичните си ноздри и дробове и обяви атмосферата за превъзходна — реколта отпреди десет милиона години, опияняваща, но чиста.

Хората излязоха навън.

Бяха сами.

Тридесет мъже и капитан на планета, из която вятърът духаше безспирно над прашни морета и мъртви градове. Мъртви още по времето когато Земята се е разтваряла като цвете на джунглата на три пъти по двайсет милиона мили оттук. Небето беше неимоверно ясно, като огромен кристален казан с алкохол, в който звездите сияеха, без да трептят. Въздухът режеше като нож гърлата и дробовете. Поглъщаш го с ахване и трепваш. Беше рядък и неуловим, подобно на призрак, който изчезва, когато го потърсиш. Мъжете се почувстваха замаяни и двойно по-самотни. Пясъкът стенеше около ракетата им. Стоите ли на едно място, нашепваше нощният вятър, рано или късно ще ви погреба, както сторих с каменните градове и мумифицираните им обитатели, скрити там… ще ви погреба като карфица и няколко ярки кончѐта, преди да успеете да оставите следите си тук.

— Добре! — предизвикателно викна капитанът. Вятърът отнесе гласа му и той се запремята през равнината като призрачен лист хартия.

— Да се построим в редица! — викна капитанът на самотата.

Мъжете се раздвижиха сковано. Блъскаха се един в друг, туткаха се напред-назад и най-сетне всеки застана на мястото си.

Капитанът застана пред тях. Планетата беше под тях и навсякъде около тях. Намираха се на дъното на пресушено море. Вълните на годините и вековете сякаш се надигаха и ги смазваха. Хората бяха единствените живи същества тук. Марс беше мъртъв и толкова чужд, че мъжете се разтрепериха, неспособни да го възприемат.

— Е, пристигнахме! — извика въодушевено капитанът.

— Пристигнахме — каза призрачен глас.

Мъжете се сепнаха и се обърнаха. Стените на наполовина погребан град, град, покрит с прах, пясък и стар мъх, град, потънал във времето до най-високите си кули, запращаха ехото към тях. Черни стени, които потръпваха като пясък под течаща вода.

— Всички имате работа за вършене! — извика капитанът.

— За вършене — казаха градските стени. — За вършене.

Капитанът очевидно се раздразни. Този път мъжете не се обърнаха, но тиловете им се смразиха и всяко косъмче беше настръхнало.

— Шейсет милиона мили — прошепна ефрейтор Антъни Смит, който стоеше в края на редицата.

— Без приказки! — извика капитанът.

— Шейсет милиона мили — тихо прошепна Антъни Смит и се обърна. В студеното черно небе високо над тях блестеше Земята, подобно на звезда — далечна, прекрасна, но просто звезда. Нищо във формата или светлината й не подсказваше за море, континент, държава, град.

— Хайде по-тихо! — ядосано извика капитанът и се изненада на собствения си гняв.

Мъжете се обърнаха към Смит в края на редицата.

Той гледаше небето. Проследиха погледа му и видяха Земята, безкрайно далеч след шест месеца полет и много милиони мили космос. Мислите им се объркаха. Преди много години мъжете се отправяли към арктическите райони на Земята с лодки, кораби, балони и самолети. Те били грижливо подбирани — най-храбрите, психически устойчивите, будните, твърдите, най-пригодните. И все пак някои се пречупвали, а арктическата белота, дългите нощи или безумието на продължаващите с месеци дни поглъщали другите. Беше толкова самотно. Толкова самотно. И стадният човек, откъснат от живота, от жените, от дома и градовете, чувстваше как умът му се стопява. Всичко бе зло и самотно.

— Шейсет милиона мили! — каза Антъни Смит, този път по-високо.

Вземи трийсет души. Оформи ги, оразмери ги, опаковай ги, пакетирай ги. Очисти от отрови умовете и телата им, подложи ги на психоанализа, зареди дързостта им в пистолет и стреляй по целта! А какво получаваш в крайна сметка? Трийсет души в редица, един замърморва под нос, после по-високо, трийсет души гледат нагоре в небето, виждат някаква далечна звезда и проумяват, че Илинойс, Айова, Охайо и Калифорния са изчезнали. Изчезнали са градовете, жените, децата, всичко добро, близко и скъпо. А ти си тук, за Бога, на някакъв ужасен свят, където вятърът никога не утихва, където всичко е мъртво, където капитанът се опитва да бъде сърдечен. Внезапно, сякаш никога досега не си се замислял, си казваш:

— Мили Боже, аз съм на Марс!

И Антъни Смит го каза.

— Не съм у дома. Не съм на Земята, на Марс съм! Къде е Земята? Ето я там! Виждате ли онази проклета точица светлина? Това е тя! Не е ли глупаво? Какво правим тук?

Мъжете се вцепениха. Капитанът рязко кимна към Уолтън, психиатъра. Двамата бързо тръгнаха по редицата, като се мъчеха да изглеждат небрежни.

— Добре, Смит, какво те тревожи?

— Не искам да съм тук. — Лицето му бе побеляло. — Мили Боже, защо дойдох? Това не е Земята.

— Взе всички изпити. Знаеше с какво се захващаш.

— Не, не знаех. Бях изключил.

Капитанът се обърна към психиатъра и му хвърли раздразнен и изпълнен с омраза поглед, сякаш вината беше негова. Докторът сви рамене. Щеше да каже: „На всекиго се случва да направи грешка“, но се сдържа.

Младият ефрейтор явно щеше да заплаче.

Психиатърът моментално се обърна към другите.

— Залавяйте се за работа! Запалете огън! Вдигнете палатките! По двойки!

Редицата се разтури. Мъжете се отдалечиха сковано, като мърмореха и се обръщаха назад.

— От това се страхувах — каза психиатърът. — Страхувах се. Космическите пътешествия са толкова нови, мътните ги взели. Толкова дяволски нови. Никой не знае как ще се отразят на човека шейсет милиона мили. — Хвана за ръката младия ефрейтор. — Хайде. Всичко е наред. По-добре запретни ръкави, ефрейторе. Намери си занимание. Влез в играта.

Ефрейторът закри лице с длани.

— Ужасно чувство. Да знаеш, че си толкова далече от всичко. И че цялата проклета планета е мъртва. Тук няма нищо освен нас.

Накараха го да разтоварва кашони замразена храна.

Психиатърът и капитанът постояха на една пясъчна дюна наблизо, загледани в работещия екипаж.

— Прав е, разбира се — каза психиатърът. — И на мен не ми харесва. Това наистина е сериозен удар. Силен удар. Тук е самотно. Ужасно мъртво и ужасно далече. И този вятър. И пустите градове. Чувствам се отвратително.

— И аз самият не съм много добре — отвърна капитанът. — Какво мислиш? За Смит? Ще се задържи ли на ръба, или ще падне в пропастта?

— Ще бъда до него. Сега му трябват приятели. Боя се че ако падне, може да завлече и други със себе си. Всички сме вързани един за друг, дори и да не виждаме въжетата. Страшно се надявам да пристигне и втората ракета. Доскоро.