«Отпадъци»

Рей Бредбъри

Отпадъци

Ралф Фентрис затвори телефона и се намръщи.

Жена му Емили, все още седнала пред закуската, погледна над вестника и отмести кафето си.

— Кой беше?

— Берил — все така намръщен отговори Ралф.

— Берил ли?

— Нали се сещаш. Приятелката на Сам. Беше му любовница, почти съпруга. Берил… не й помня името.

— А, да. — Емили Фентрис намаза с масло препечената си филийка. — Берил Вероника Глас. Само така мога да я запомня. С цялото име. Особено Вероника. Главата ли те боли?

Ралф Фентрис допря ръка до челото си.

— Проклет да съм. Как стана така?

— Какво искаше Берил Вероника Глас, Ралф?

— Нас — отговори той, като разтриваше веждата си.

— Нас ли? — Емили остави филийката.

— Кани ни на вечеря — добави той.

— О, Господи.

— Можеш да го кажеш пак.

— Колко години минаха от смъртта на Сам?

— Три или четири. Май четири.

— Можем ли да се измъкнем от тази вечеря?

— Кажи ми как.

— О, Господи — повтори Емили Фентрис.

— Защо продължават да ми се обаждат? — мрачно попита Ралф в ресторанта. — Стари гаджета, стари приятели на дъщерите ни, бивши любовници, приятелки за по един ден, приятели на приятелите ни, първи братовчеди, далечни роднини? Какво изобщо правим тук, по дяволите? Къде е тя?

— Доколкото си спомням — Емили Фентрис отпи от второто си шампанско, — тя винаги закъсняваше. А що се касае до първия ти въпрос, обаждат се, защото продължаваш да им отговаряш.

— Не можеш просто да им затвориш телефона.

— Обещаваш им да им звъннеш по-късно и не го правиш.

— Не мога така.

— Зная. Значи трябва сам да си носиш кръста.

— Ти никога не им се обаждаш, така ли?

— Никога. И винаги си измислям оправдание. Под тези коприни не бие кървящо сърце.

— Кървящо сърце ли?

— Всеки пияница в бара те мисли за Второто пришествие, всеки бездомен скитник вярва, че си Иисус, дошъл да закърпи душата му, всяка проститутка мисли, че ти си адвокатът, който ще поеме случая й, всеки политик знае, че зад портфейла ти се крие добро сърце, и те засипва с лъжи, всеки барман ти разказва историята на живота си, вместо ти да му разказваш своята, всяко ченге те поглежда в очите и не те глобява, всеки равин те кани да изнасяш лекции в петък, въпреки че си всъщност един заблуден баптист, всеки…

— Добре, добре.

— И без това вече се изчерпвах. Кажи ми отново, кой си ти?

— Носителят на Годишната награда на Червения кръст за Кървящи сърца.

— Не го забравяй. Тихо! Идва.

— Берил Вероника! — с престорена радост извика Ралф Фентрис.

— Само Берил е по-добре — много приятно и засега тихо отвърна младата жена.

— Сядай, сядай.

— Сядам, както виждаш. Това шампанско ли е? Господи, тази чаша не е достатъчно голяма. Какво чакаш?

Той напълни чашата й догоре.

Тя я изпи на един дъх и задъхано каза:

— Моля още една.

— Очертава се дълга вечер — промърмори Емили Фентрис.

— Моля? — обърна се Берил Вероника Глас към нея.

— Налей и моята чаша.

С вцепенена усмивка Ралф Фентрис напълни чашите.

— Е, хубаво е, че отново сме заедно — каза той.

— Не особено — обади се Берил Вероника Глас.

— Колко време мина?

— Четири години, един месец и три дни — каза младата жена.

— Откакто се срещнахме за последен път ли?

— Откакто умря.

— Сам?

— Защо иначе ще съм тук? Ще го запушиш ли това?

Той запуши шампанското.

— Още ли не ти дава мира? Искам да кажа, Сам?

— Никога не е преставал.

— Дори след толкова време?

— Какво общо има смъртта с това? Чудя се, можеш ли да осъдиш мъртвец за тормоз?

— Никога не съм се замислял. В живота Сам беше упорит и, доколкото разбирам, доминира дори сега, когато не е между нас. Продължавай. — Фентрис си погледна часовника. — Защо се обади точно на нас?

— Защото имам нов приятел.

— Радвам се за теб!

— Изобщо не е за радване. И двамата сякаш висим на ръба на пропаст. Аз вървя нагоре, той надолу, но никога не се докосваме. Познавам го повече от година — година и два месеца, — но всеки път, когато го погледна, започвам да плача. Отново Сам. Винаги Сам.

Ралф Фентрис отпи голяма глътка и се престраши.

— Мога ли да те посъветвам нещо? Ако най-после позволиш на новия си приятел да те познае, това би затворило капака на ковчега.

— Моля?!

— Искам да кажа, ако позволиш на новия си приятел да легне с теб, да те познае в библейския смисъл на думата, тогава Самюел, Сами, Сам наистина ще умре. Най-после.

Берил Вероника Глас го изгледа толкова продължително, че накрая Ралф Фентрис сведе поглед към вечерята си. След това избухна в сълзи.

— Недей — каза той.

— Трябва — каза тя и продължи тихичко да плаче. Когато се наплака, се съсредоточи върху салатата си. — Господи, какво направих с марулята си.

— И без това й липсваше сол — с нервна усмивка каза той.

— Така е — каза тя. — Никога не го е правил.

— Какво не е правил?

— Приятелят ми. Никога не ме е познал.

Фентрис поръча хубаво вино, изчака да го отворят и да подиша и накрая каза:

— Време е.

— Може би си прав.

— Знаеш го много добре. Затвори капака и зарий гроба.

— Боже Господи — разрида се тя и сълзите отново потекоха.

— Съжалявам — каза той.

— Недей да съжаляваш. Имах нужда да го чуя. Може ли?

— Какво дали може?

— Да ме познае. Вие бяхте най-добрите му приятели. Затова искам разрешението ви.

— Какво разрешение? Просто го направи!

— Не мога, не разбирате ли? Сам те обичаше и вие го обичахте толкова много, толкова дълго, толкова силно, винаги бяхте заедно, знаехте всичко един за друг, били сте съученици и после колеги, познавате се от страшно много време, обичали сте едни и същи жени, не разбирате ли? Вие сте истинското семейство на Сам. Трябваше да дойда и да поискам развод.

Фентрис се дръпна назад в стола си.

— Господи, за това ли става въпрос? Не просто за раздяла, не за край на връзката, а за развод? Законен и религиозен развод?

— По-скоро религиозен. Той ви боготвореше. Боготвореше и мен. Трудно е — тя замълча и после почти изтърси думите — да го превъзмогнеш. Понякога телефонът звъни в три сутринта. Страхувам се да вдигна. Може да ми се обажда, за да ми каже, че ме обича.

— Не може да го направи.