«Отпадъци»

Рей Бредбъри

Отпадъци

Ралф Фентрис затвори телефона и се намръщи.

Жена му Емили, все още седнала пред закуската, погледна над вестника и отмести кафето си.

— Кой беше?

— Берил — все така намръщен отговори Ралф.

— Берил ли?

— Нали се сещаш. Приятелката на Сам. Беше му любовница, почти съпруга. Берил… не й помня името.

— А, да. — Емили Фентрис намаза с масло препечената си филийка. — Берил Вероника Глас. Само така мога да я запомня. С цялото име. Особено Вероника. Главата ли те боли?

Ралф Фентрис допря ръка до челото си.

— Проклет да съм. Как стана така?

— Какво искаше Берил Вероника Глас, Ралф?

— Нас — отговори той, като разтриваше веждата си.

— Нас ли? — Емили остави филийката.

— Кани ни на вечеря — добави той.

— О, Господи.

— Можеш да го кажеш пак.

— Колко години минаха от смъртта на Сам?

— Три или четири. Май четири.

— Можем ли да се измъкнем от тази вечеря?

— Кажи ми как.

— О, Господи — повтори Емили Фентрис.

— Защо продължават да ми се обаждат? — мрачно попита Ралф в ресторанта. — Стари гаджета, стари приятели на дъщерите ни, бивши любовници, приятелки за по един ден, приятели на приятелите ни, първи братовчеди, далечни роднини? Какво изобщо правим тук, по дяволите? Къде е тя?

— Доколкото си спомням — Емили Фентрис отпи от второто си шампанско, — тя винаги закъсняваше. А що се касае до първия ти въпрос, обаждат се, защото продължаваш да им отговаряш.