«Pater Caninus»

Рей Бредбъри

Pater Caninus

Младият отец Кели се промъкна в кабинета на отец Гилмън, спря и се завъртя, сякаш се канеше да излезе, но накрая се обърна отново.

Отец Гилмън вдигна очи от бумагите.

— Отец Кели, проблем ли има?

— Не съм съвсем сигурен — несигурно рече отец Кели.

— Е, ще влизате или ще излизате? Влезте, моля. Седнете.

Отец Кели бавно пристъпи към него, седна и погледна по-възрастния мъж.

— Е? — подкани го отец Гилман.

— Ами… — започна отец Кели. — Всичко е много глупаво и много странно. Може би изобщо не трябва да повдигам въпроса.

Млъкна. Отец Гилман чакаше.

— Свързано е с онова куче, отче.

— Какво куче?

— Знаете го, тук, в болницата. Всеки вторник и четвъртък едно куче с червено шалче прави обиколка на първия и втория етаж с отец Риордан — идват, качват се горе, слизат и си отиват. Пациентите го обичат. Кара ги да се чувстват щастливи.

— А, да, сещам се за кое куче говорите — рече отец Гилман. — Истински дар е, че имаме такова животно в болницата. Но какво около това конкретно куче ви безпокои?

— Ами… Имате ли няколко минути да дойдете и да го погледате? Защото точно сега прави нещо много особено.

— Особено? В какъв смисъл?

— Ами, отче, тази седмица кучето вече на два пъти идва, при това само̀, а сега отново е тук.

— Отец Риордан не е ли с него?

— Не, отче. Точно това се опитвах да ви кажа. Кучето си прави обиколките съвсем само, без отец Риордан да го води.

Отец Гилман се засмя.