«Човекът, който не спи»

Александър Беляев

Човекът, който не спи

СТРАННИЯТ СЪСЕД

— Дейзи… Не мога да понеса загубата й! Дейзи е най-добрият ми приятел… Толкова съм самотна.

Гражданката Шмеман изтри зачервените си късогледи очи и дългия си нос с дантелена кърпичка.

— Уверявам ви — продължи тя, — че това е дело на професор Вагнер. Аз самата съм го виждала неведнъж как води с връв кучета в квартирата си… Какво ли прави с тях? Божичко! Страшно ми е да си помисля! Моята Дейзи може би не е вече жива… Моля ви, вземете мерки!… Ако не направите това, сама ще отида в милицията!… Дейзи, нещастното ми дребосъче!…

И мадам Шмеман заплака отново… Мършавите й стари бузи се покриха с червени петна, долната й устна увисна.

Председателят на жилищния съвет Жуков се обърна рязко на стола и щракна с пръсти. Губеше търпение.

— Успокойте се, гражданко! Уверявам ви, че ще вземем мерки. А сега ще ни извините… Много сме заети…

Шмеман въздъхна дълбоко, поздрави и излезе.

Жуков въздъхна с облекчение и се обърна към секретаря на съвета Кротов.

— Уф!… Измъчи ни! Има ги, знаеш, едни досадни женички.

— Да… — замислено отвърна Кротов. — Опърничава бабичка! А случая трябва да го разследваме. Четвърто куче изчезва само от нашия двор. И съседите се оплакват. Какъв е тоя мор по кучетата? Няма да се учудя, ако излезе истина, че ги краде професор Вагнер. Но за какъв дявол са му тия кучета? Яка на кожуха ли си прави? Странен човек! Подозрителен човек!

— Професор!

— Какво като е професор? Може би прави фалшиви пари.

— От кучета ли?

— Ти не се смей. Случвало се е. Кучетата са отделна работа. Забележи — в стаята му свети по цяла нощ. Сянката му се появява често на пердето. Кръстосва из стаята… Нощна птица!

— Да, особен човек. Преди няколко дни се връщам с трамвая, гледам — срещу мене седи професор Вагнер. Във всяка ръка държи по една книга и ги чете едновременно. Надникнах. Едната руска, цялата с някакви цифри, а другата — немска. И какво мислиш: двете му очи сноват поотделно по редовете — с едното око чете едната книга, с другото — другата. Кондукторката отива при него. „Вземете си билет!“ — казва. Той вдига към нея едното око, а другото гледа в книгата. Тя само изохка. И всички пътници се вторачиха в него. Гледат го с отворени уста от учудване, а той все едно няма нищо…

— Да не се е смахнал?

— Всичко е възможно…

Изскърца вратата.

В стаята влезе Фима, старата икономка на професор Вагнер.

— Живо-здраво! Господарят изпраща наема си.

— Имаше господари, но им видяха сметката! — каза Жуков.

— Тъй де, хазяина ми Вагнер.

— Ето кого ще питаме!…

— Фима, я ни кажи твоят „господар“ какво прави с тия кучета?

Фима махна безнадеждно с ръка.

— Много кучета ли е събрал? Истината кажи!

— Колко ги е насъбрал, не мога да ви кажа — не ме пуска във втората стая, където ги държи. Но има. Чувам ги да лаят. Една нощ погледнах през ключалката. И какво да видя? Едно куче седи, вързано с къса каишка. Тъй че да не може да легне. Вижда се, че му се спи до смърт. Просто клима с глава. А той седи до него и ей така ласкаво го гъделичка по гушата — не му дава да заспи. И сам не спи. Той не спи никога!

— Как така не спи? Човек не може да не спи.

— Как, не знам, но изобщо не ляга. Дори кревата си изхвърли отдавна. „И да чувам — казва — не ща за него! Креватът — казва — е нужен само на болните.“

Жуков и Кротов се спогледаха с недоумение.

— Съвсем се е смахнал!

— Сигурно се е смахнал — веднага се съгласи Фима. — Ама пусти навик — петнайсет години живея при него, иначе отдавна да съм си отишла… Беше човек като всички останали, а от една година вече съвсем не прилича на себе си. Направо е вампирясал.

— И от какво му стана това?

— Зная ли? Може да е от у̀роки… Ужким първо гимнастика се захвана да играе. Влезеш в стаята му, а той сякаш танцува: с десния крак прилича на полка, а с левия — на валс. И с ръцете си тактува различно. После стана кривоглед. Седи пред огледалото и си криви очите Веднъж го поглеждам, а на него едното му око право в тавана, а другото в пода. Тъй се слисах, че изтървах всички съдове на пода.

— Кучето на баба Шмеман знаеш ли го? Дейзи му казват.

— Едно бяло, рошаво такова? Как да не го знам!

— Та значи твоят хазяин дали не го е отмъкнал и него?

— Да съм го видяла — не съм, но няма да се учудя. Ох, разбъбрих се тук, а ютията ми ще изстине… Ето ви парите!…

— Защо са толкова малко?

— Господарят казва, хазяинът ми де, че е записан в ЦИКАПУ и има право на допълнителна жилищна площ.

— Каква е тая ЦИКАПУ? — попита Кротов.

— ЦЕКУБУ¹! — досети се Жуков. — Нека да представи удостоверение, а дотогава ще си плаща както по-рано. Така му кажи.

— Хубаво! — И като изтри носа си с края на престилката, червенобузата Фима изскочи от стаята.

— Ще трябва да съобщим в милицията. Тоя луд може да запали кооперацията или да пречука някого.

(обратно)

НА „КУЧЕШКОТО ДЕЛО“

Делото по обвинението на професор Вагнер в кражба на кучета напълни залата с публика. Срещналите се познати се питаха:

— И вие ли сте за „кучешкото дело“?… С призовка ли сте?

— Не, от любопитство!… Професор — и изведнъж, крадец на кучета!… Какво ги прави, яде ли ги?…

— А аз съм с призовка. Свидетел. Нали и моят Тузик изчезна! Добро куче. Смятам да предявя граждански иск…

— Станете, моля!…

Съдиите влязоха в залата.

— Разглежда се делото по обвинение на гражданина Иван Степанович Вагнер в кражба…

Професор Вагнер се приближи до масата. На вид човек можеше да му даде не повече от четиридесет години.

В кестенявата му коса, в широката му руса брада и надвиснали мустаци се забелязваха само няколко сребристи косъма. Свежият цвят на лицето му, румените бузи и блестящи очи бяха белег за сила и здраве.

„И за тоя човек казват, че изобщо не спи!“ — помисли си съдията, като гледаше с недоумение обвиняемия. Беше очаквал да види изтощено старче. И вече с жив интерес съдията зададе формалните въпроси.

— Как се казвате?

— Иван Степанович Вагнер.

— На колко години сте?

— Петдесет и три.

В публиката започнаха да се споглеждат смаяно.

— Занимание?

— Професор в Московския университет.

— Членувате ли в профсъюз?

— Да. В профсъюза на работниците от просветата.

— В партията членувате ли?

— Безпартиен съм. Неосъждан.

— Гражданин ли сте на СССР?

— Да.

— Женен ли сте?

— Вдовец.

— Признавате ли се за виновен?

Професор Вагнер сви неопределено рамене.

— Не, не се признавам.

— Но сте си присвоявали кучета?

— Позволете ми да дам обяснение след разпита на свидетелите.