«Амба»

Александър Беляев

Амба

ВЕЧЕРЯ С ПОКАНИ

Помня веднъж, когато бях малък, възникнаха сериозни разногласия между мене и приятеля ми Коля Бибикин, които едва не прекъснаха двегодишното ни приятелство. Той ме убеждаваше да избягаме в Америка, за да се бием с индианците, а аз не щях да чуя за нищо друго освен за „Абесиния“.

— Първо не е „Абесиния“, а „Абисиния“ — поправи ме Коля.

— Второ, пише се и „Абесиния“, и „Абисиния“. Но смятам, че е по-правилно да се пише и произнася „Абесиния“, защото думата произлиза от тамошното старинно име на страната — Хабеш — възразих аз с ерудицията на истински учен. Бях прочел една тънка книжка за далечната страна и бях очарован от нея.

— Но защо си избрал точно Абисиния? — не мирясваше Коля.

— Затова Абесиния — отвърнах, — защото първо има амба. Знаеш ли какво е амба?

Той кимна.

— Татко казваше, че амба е, когато в тотото или лотарията излязат наведнъж две печалби.

Аз се разсмях презрително и обясних:

— Амба е високопланинско плато в Абесиния с такива отвесни склонове, че жителите се катерят на своите си амби по стълби, а добитъка качват с въжета. Виждаш ли колко е интересно. Избираш си хубава амба, недостъпна за човека, покатерваш се на нея и си живееш като на въздушен остров. Или можеш да заемеш две амби, да прехвърлиш висящ мост над дълбокия каньон и да ходиш на гости. Вятърът ще духа в клисурата, а мостът ще се клати ей така — насам-натам, насам-натам.

— Ами индианците! — попита Коля, който явно започваше да се предава, но му беше трудно да се раздели с индианците.

— И в Абесиния има диви племена и страшно свирепи разбойници. Ще се биеш с тях.

— Да, но трябва да си помисля.

— Не, не можеш да си представиш колко е хубаво там — продължих аз, като се вдъхновявах все повече и повече. — Абесиния е като Швейцария. Дори по-хубава. Абесиния е петдесет пъти по-голяма от Швейцария и много пъти по-красива. Абесиния е красив остров над море от пясъци и блата. Абесиния е покривът на Африка. Това е чудесен парк. Навсякъде пасища със сенчести горички. Дори не един парк, а стотици с различна растителност. Долу — захарна тръстика, бамбук, памук, тропически плодове, един етаж по-горе — кафе, още по-нагоре — поля с нашенско жито. Обичаш ли да пиеш кафе? А знаеш ли защо го наричат „кафе“? Кафа е абесинска провинция, където растат прекрасните кафеени храсти. Оттам иде при нас най-хубавото кафе. Там живеят хипопотами, хиени, леопарди, лъвове. Има толкова много птици, че не знаеш в коя по-напред да стреляш. А парите им колко са интересни! Продълговати половинметрови блокчета каменна сол. Това им е рублата. Ако блокчето е пукнато или нащърбено, или не звънти, такава рубла не приемат. А когато хората се срещат на пътя, черпят се един друг, като си отчупват парченце сол — както при нас с тютюн. Всеки си изяжда късчето, благодари и си отива. Но не съм ти казал най-важното. Там двамата с тебе щяхме да бъдем военни. Честна дума. Там деветгодишните момчета ги вземат на военна служба, правят ги помощник-войници. Момчето носи пред войника пушката му, чисти я, грижи се за коня или мулето му и изминава пеша много-много километри.

Коля беше победен. Замисли се, тръсна глава и рече:

— Да, трябва да се помисли за това…

Коля Бибикин скоро напусна нашия град заедно с родителите си, а аз все пак постигнах мечтата си, макар и с двадесетгодишно закъснение. Да си кажа право, по онова време и аз самият бързо забравих за Абесиния, защото се увлякох по ските. И си спомних за нея едва когато ми предложиха като на научен сътрудник на Академията на науките и „надежден“ млад учен метеоролог да взема участие в една от експедициите, отиващи в различни точки на земното кълбо за метеорологични наблюдения.

До съвсем неотдавна метеоролозите се ползуваха с репутацията на отявлени лъжци. „Предсказанията им трябва да се разбират наопаки“ — иронично казваха ограничените хора. Отчасти те бяха прави — метеоролозите грешаха редовно. Въпреки синоптичните им карти и взаимното информиране по телеграфа, в последния момент все се вземаха отнякъде непредвидени циклони и объркваха всички прогнози. И едва сравнително неотдавна учените метеоролози решиха да отидат в самите огнища, където се „пече“ времето.

— Къде си избирате? — попитаха ме. — В родината на циклоните, в Исландия или в Абисиния? За тия два пункта научните сътрудници още не са набрани.

„Абисиния. Коля Бибикин. Амба…“ — изведнъж премина през главата ми и аз отвърнах без колебание:

— В Абисиния, разбира се.

… Когато слязох на плоския песъчлив коралов бряг на Червено море и видях на хоризонта синята стена със сребристи зъбери на планините, стори ми се, че съм се подмладил с двадесет години и извиках за голямо учудване на спътниците си:

— Амба!

Навлязохме в тясната страна, притисната между скалната верига и морския бряг, покрита с хълмове, напоявана от многобройни ручеи. Хълмовете бяха покрити с вечнозелени тамаринди.

В тая страна много неща излязоха различни от онова, което си представях в детството си. И все пак действителността надмина дори детските ми мечти. В страната се намери нещо по-интересно от амбите. Впрочем сега обръщах внимание на онова, което не ме интересуваше, когато бях малък — температурата, ветровете, климата. А в това отношение Абисиния е безкрайно интересна. В оня край на страната, където се намира „столицата село“¹ и живее босоногият „негус-негущи“ (царят на царете), е вечна пролет. През най-студения месец — юли — там е по-топло, отколкото през май в Москва, а най-топлият месец е по-прохладен от московския юли. На височините на Тигре нощем замръзваш от студ, а в източна посока долу се простира пустинята Афар, едно от най-горещите места на земното кълбо.

Но най-много ме интересуваха периодичните дъждове, без които египетската култура не би била възможна. Старите египетски учени жреци не са и помисляли да посочат истинската причина за приижданията на Нил, оплодотворяващи целия речен басейн, те са се задоволявали само да използуват добре тези прииждания, като създали учудваща мрежа от канали, бентове и шлюзове, регулиращи водните запаси. Жреците не са знаели защо в началото на прииждането Нил има мръснозелен цвят, а сетне водите му придобиват червен оттенък. Това са го правели боговете. Сега ние ги знаем тези богове. Влажните ветрове на Индийския океан се охлаждат над студените височини на Абисиния и падат като поройни тропически дъждове. Точно тези дъждове размиват дълбоките каньони и превръщат планинското плато в група разпръснати амби. Сетне потоците се устремяват в клисурите, помитат там гниещите отпадъци, червеи, животински тор, хумус и носят тази зеленикава тиня в Сини Нил и в притока на Нил Атбар. След като проливният дъжд прочисти тая гнилоч, като пробие бентовете на камъша, задържал в гъсталаците си водата и тинята, дъждовете започват да размиват червеникавите планински скали и водата на Нил става червена като кръв. Горко му на оня пътник, когото проливните дъждове заварят в някоя клисура или на дъното на долината.

И тъй аз бях в Абисиния, седях на планинското плато Тигре, пушех лула до походната палатка и се наслаждавах на воля на панорамата от амби. Приличащите на кактуси млечки горяха като свещници в лъчите на залязващото слънце; до палатката имаше група кедри, приличащи на върби. От съседното село долитаха песни, не много приятни за европейското ухо. Изглежда, там имаше някакъв празник. Дали затова не се забави моят водач и носач абисинецът Фьодор? Той отиде до селото да ми намери нещо годно за ядене, за да вечерям.

— Само дано не се е напил с гала² — казах си аз и усетих пристъпите на глада.

В тоя миг чухме приближаващо се пеене.

Това беше Фьодор, явно на градус. Пристигна с празни ръце. Поклатих укорно глава и като смесвах италиански и английски думи, го упрекнах, задето не е донесъл нищо и пак се е напил с гала. Фьодор започна да се кръсти и да ме убеждава, че само го е опитал. А не е донесъл нищо, защото старецът (най-възрастният, старейшината) на селото ни кани на вечеря.