«Напорът на живота»

Дмитрий Биленкин

Напорът на живота

Вече второ денонощие той вървеше по червената студена равнина — напред, все напред. Беше с яркосин, забележим отдалече комбинезон, но не се залъгваше с надеждата, че ще го намерят. Щеше да бъде чудо, ако в еднообразното свистене на марсианския въздух се втурнеше бръмченето на мотор.

Вървеше с походката на автомат — равномерна, пестяща силите: шест километра в час, нито повече, нито по-малко. Мислите му също бяха подчинени на монотонния ритъм. От извървения път запомни само някакви откъслечни картини, всичко останало се сля в една мъглява ивица, а миналият му живот се отдалечи нейде в безкрайността, стана малък и нереален като пейзаж, гледан през обратната страна на бинокъл.

Затова не изпитваше и страх. Съществуваше само затъпяващото движение напред, затъпяващата умора в тялото и затъпяващата безчувственост в мислите. И само лявото рамо го болеше по-силно, притиснато от тежкия кислороден балон (десният вече беше изразходван и той го хвърли). Иначе всичко бе в ред: беше сит, не чувствуваше жажда, електроотоплението работеше безукорно, обувките не протриваха ходилата му и не го стискаха. Не му се наложи да се бори с бавното угасване на тялото, лишено от приток на жизнена енергия, не бе принуден да пълзи с последни сили, подчинявайки се вече не на разума, а на инстинкта. Дори и сега техниката го избавяше от страдания.

От време на време машинално оправяше раницата, за да уравновеси товара на рамото си; всеки път, когато правеше това, положението на главата му се променяше и свистенето на вятъра в ушите му (по-точно в шлемофоните) ту се усилваше, ту стихваше. Въпреки вятъра въздухът беше чист и прозрачен, близкият хоризонт се открояваше ясно, виолетовото небе и почвата бяха сковани от мраз и от това редките звезди в зенита светеха сурово, без да трепкат.