«Лорна Дун»

Ричард Блакмор

Лорна Дун

I глава

ОСНОВНО ОБРАЗОВАНИЕ

Аз, Джон Рид, фермер от енорията Оър, графство Съмърсет видях и взех участие в някои събития, които се случиха по тези места. Сега ще се опитам да ги опиша, та да може да ги прочете всеки, който се интересува от една проста история, просто разказана.

И които прочетат тази книга, трябва да помнят, че я пиша, за да възвърна репутацията на нашата енория, и още, че съм само един обикновен необразован човек, който не знае никакви чужди езици. Даже и на майчиния си език единствените дълги думи, с които си служа, съм научил от библията и от Уилиам Шекспир. С две думи, съм невежа, но за един фермер и това не е малко.

Баща ми беше доста заможен (поне в Ексмур всички го смятаха за такъв) и притежаваше най-хубавия и най-големия от трите имота, на които е разделена нашата енория. И тъй като дълбоко уважаваше учението, а и умееше да си изписва името, изпрати мен, своя единствен син, на училище в Тивъртън, графство Девън. Това беше най-голямото училище в Западна Англия, основано през 1604 година от Питър Блъндел, търговец на платно от град Тивъртън.

Тук още преди да навърша дванайсет години бях научил латински дотолкова, че да мога да чета Цезар с помощта на английски превод, и започнах да научавам и гръцки, въпреки че всички (освен майка ми) ме смятаха за тъпак.

Ако се съмнявате, че някога съм посещавал училище „Блъндел“, защото сега знам толкова малко, идете и вижте името ми — „Джон Рид“, издълбано с ножче върху чина, на който седях. Сега там го чете моят внук.

(обратно)

II глава

ПОСЛЕДНОТО МИ СБИВАНЕ В УЧИЛИЩЕ

Напуснах училище „Блъндел“ през 1673 година на 29 ноември, точно в деня, в който навършвах дванайсет години. Ето как и защо се случи всичко това.

Излязохме от училище в пет часа, както ставаше всеки вторник. След като съучениците ни, които, си живееха по домовете, си бяха отишли и двойната желязна врата отново беше заключена, ние, шест или може би седем все малки момчета, останахме в здрача, подпрени върху пречките на вратата, гледахме към пътя и мечтаехме да излезем на него. Надявахме се, че ще видим как минават коне, натоварени със стока и охранявани от войници. Бяха ни казали, че конете най-вероятно ще стигнат Тивъртън, преди да настъпи нощта, защото се знаело, че мистър Фагъс, един известен разбойник, бил по следите им. Същият този мистър Фагъс беше мой братовчед и гордост за семейството ни, тъй като славата му се носеше по друмищата и името му се знаеше чак в Лондон. И затова, съвсем естествено, аз се надявах, че той ще залови конете, а останалите непрекъснато ме питаха какво мисля за това.

Едно момче, Робин Снел, ме избута от вратата и ме удари в стомаха. Без да се замисля, аз го праснах по лицето. Той се наведе и ми нанесе такъв страхотен удар с глава през жилетката в гърдите, че ми се стори, че дъхът ми е спрял завинаги. Преди да дойда на себе си, момчетата бяха решили, че ние двамата трябва да се бием. Само трябваше да изчакаме, докато минат конете; после щяхме да отидем на едно място във вътрешния двор, където обикновено ставаха свиванията, и да застанем в кръга около светлината на свещта. Това щеше да се хареса на останалите момчета.

Изведнъж по пътя, но от другата страна, се зададоха само два коня. Върху по-големия яздеше червендалест мъж. Това беше Джон Фрай, управителят на бащините ми имоти.

— Моля ви, добри господа — каза той, като приближи към вратата, — може ли да ми кажете къде е нашият Джон Рид?

— Тук е Джон Рид — отговори едно малко момченце.

— Тогава покажете ми го. Покажете ми го. Останалите ме посочиха, а някои се разкрещяха.

— О, Джон, Джон — извиках аз. — Какъв смисъл има да идваш сега? Ваканцията започва чак след две седмици в сряда. Как е възможно да не знаеш това, Джон?

Навеждайки се напред на седлото, Джон Фрай избегна погледа ми и от гърлото му излезе странен звук.

— О, това ни е добре известно, господарю Джан. Мисля, че всеки го знае, даже и да не ходи на училище като теб. Твоята майка ти е запазила всички ябълки, а старата Бети пече пудинги. Всичко е за теб, момче, сега всичко, до последната троха, е за теб.

Изведнъж Джон Фрай замълча и аз се изплаших — познавах, този негов навик толкова добре.

— А татко, а татко… о, как е татко? — докато изричах тези думи, разблъсках момчетата наляво и надясно и изтичах до вратата. — Джон, татко в града ли е?

Той винаги идваше да ме взима и никога не оставяше това на друг.

— Татко ти ще ни посрещне на пътя — каза Джон. — Не можа да остави къщата поради приготовленията за Коледа.

Докато ми отговаряше, той гледаше в ушите на коня и тъй като добре го познавах, знаех, че ме лъже. Но нищо не исках да ми казва. Сърцето ми натежа като буца олово. Облегнах се на вратата и почувствувах, че не искам да се бия с никого. Нямах желание даже да погаля по муцуната моето пони Пеги, въпреки че то си беше провряло носа през пречките.

— Хайде, Джек — каза едно от момчетата, — Робин те удари и ти го удари, нали така?

— Изплати дълговете си, преди да си заминеш — обади се един от по-големите и се приближи към мен. — Рид, длъжен си да свършиш всичко докрай.

Фрагмент закончился. Продолжение — в полной версии книги на ЛитРес.

Реклама. ООО ЛИТРЕС, ИНН 7719571260, erid: 2VfnxyNkZrY