«Тайно поклонничество»

Алджернън Блекууд

Тайно поклонничество

Харис — търговецът на коприна, се прибираше от командировка в Южна Германия. Внезапно му хрумна да вземе планинската железница от Страсбург и да прескочи до своето някогашно училище, където не беше стъпвал повече от тридесет години. На този случаен порив на младшия съдружник от фирмата „Братя Харис“, Джон Сайлънс дължеше един от най-странните случаи в своя живот. В този момент той изкачваше с туристическа раница на гръб същите планини и от различни точки на компаса, двамата мъже в действителност се насочваха към една и съща странноприемница.

Дълбоко убеден, че тридесет години се е занимавал изцяло с изгодно купуване и продажба на коприна, училището бе оставило върху Харис отпечатъка на своето специфично влияние. Макар че това не се осъзнаваше от Харис, то ярко бе белязало неговото цялостно съществуване по-късно. Училището принадлежеше към силно религиозния живот в малка протестантска общност и баща му го беше изпратил там на петнадесетгодишна възраст, отчасти за да изучи немските изисквания за търговията с коприна, отчасти, защото там дисциплината беше строга, а от това неговия дух и тяло се нуждаеха тогава най-много.

Животът там се бе оказал изключително суров и младият Харис съответно извличаше само изгода от това, защото въпреки че телесното наказание беше непознато, съществуваше особена система за умствено и душевно поправяне. Тя караше някак си душата гордо да се изправя и я приема, докато самата поразяваше допуснатата грешка точно в корена и учеше момчето, че характера му се е прочистил и е станал по-силен, че той не е бил просто измъчван заради лично отмъщение. Това беше преди повече от тридесет години, когато Харис бе едно мечтателно и впечатлително момче на петнадесет. Сега, когато влака бавно изкачваше виещите се планински проломи, мисълта му се върна с обич към изминалото време и някои подробности отново ярко оживяха от мрака на забравата. Стори му се, че живота в онова отдалечено планинско село, защитено от суматохата на външния свят посредством любовта и вероизповеданието на благочестивото Братство, обслужващо около сто момчета от всички страни на Европа, е бил чудесен. Спомените от старите места започнаха бързо да се връщат към него. Той отново усети мириса на дългите каменни коридори, топлите облицовани с чамово дърво стаи, където знойните летни часове на обучение бяха прекарвани с жуженето на пчелите около облените от слънчева светлина отворени прозорци и немските образи в съзнанието се бореха с мечти за английски поляни… и тогава внезапния и ужасен вик на учителя по немски език: „Харис, стани! Ти спиш!“

Той си припомни мъчителното стоене с книга в ръка, неподвижно в продължение на един час, докато коленете омекваха като восък, а главата ставаше по-тежка от гюлле. Припомни си и досадната миризма на готвено — ежедневното кисело зеле, разводненото какао всяка неделя, аромата на оскъдните порции месо, сервирани два пъти седмично на обяд. Усмихна се като помисли отново за намалените на половина дажби, които бяха наказание, че се е говорило на английски. Самият дъх на купите с мляко, горещият сладък аромат от бухналия селски хляб за закуската в шест, достигна до него с особена сила и той видя огромната столова със сто момчета в техните училищни униформи — всички сънливо ядящи в мълчание, поглъщащи грубия хляб и изгарящото мляко в ужас от звънеца, който можеше да ги прекъсне всеки момент. В дъното, където седяха учителите, той видя тесните процепи на прозорците с изглед към мамещите гори и поля отвъд тях. Това на свой ред го накара да помисли за огромната, подобна на хамбар стая на най-горния етаж, където всички спяха заедно в дървени легла и той чу в паметта си дрънченето на безпощадния звънец, който ги събуждаше през зимните утрини в пет часа и ги призоваваше в каменната умивалня, където момчета и учители заедно, след измиване набързо с ледена вода, се обличаха в пълно мълчание.

След това, мислите му се пренесоха бързо, с ясно изразени образи, към други неща и с мимолетен трепет си спомни как чувството никога да не бъдеш сам, го бе разяло и как всичко — работа, храна, сън, разходки, свободни занимания — се правеше с неговото „отделение“ от двадесет други момчета и под надзора на поне двама учители. Единствената възможна самота се състоеше в измолената половинчасова практика в подобните на килии стаи за музика и Харис се усмихна на себе си като си припомни усърдието си при обучението по цигулка.

Влакът измъчено пуфтеше през огромните борови гори, които покриват тези планини с гигантски килим от кадифе. Харис усети как по-приятни спомени изместват лошите, припомни си с възхищение добротата на учителите, към които всички се обръщаха с „брат“ и отново се зачуди на тяхната всеотдайност да се погребат за години в такова място и единствено да го напускат за още по-тежкия живот на мисионери в най-дивите места на света. Той помисли още един път за спокойната, религиозна атмосфера надвиснала над малката горска общност като було, предпазващо я от изстрадалия свят, за живописните церемонии на Великден, Коледа и Нова Година, за многобройните празнични дни и очарователни малки фестивали. Особено впечатляващ беше празникът за Коледните подаръци, когато цялата общност се разделяше по двойки и се даваха подаръци, за направата на които минаваха цели седмици или се изразходваха спестяванията от много дни. И тогава той видя среднощната церемония в църквата за Нова Година с грейналото в амвона лице на селския проповедник, който в последната нощ от старата година виждаше в празната галерия зад площадката на органа лицата на всички, които трябваше да умрат през следващите дванадесет месеца, накрая причисляваше и себе си към тях, а в средата на самата проповед преминаваше в състояние на възвишен екстаз и избухваше в потоци от хвалебствия.

Спомените стремително прииждаха към Харис. Картината на малкото селце, живеещо своя безкористен живот под планинските върхове, търсещо енергично своя Бог и възпитаващо стотици момчета по правия път, изникна в съзнанието му с цялата сила на едно обладание. Той още един път почувствува стария загадъчен ентусиазъм — по-дълбок от морето и по-чуден от звездите — отново чу ветровете да въздишат над червените покриви при лунна светлина, чу гласовете на братята да говорят за нещо отвъд този живот, сякаш самите те го бяха изпитали с телата си. Както седеше в поклащащия се влак, един призрак на неизразим копнеж премина през повяхналата му и изморена душа, разбуждайки в дълбините й едно море от емоции, което той смяташе за отдавна замръзнало до неподвижност. Контрастът му причини болка — мечтателя-идеалист някога, човека на бизнеса сега — и един призрак на неземен покой и красота, познат на душата само при размишление, нежно докосна сърцето му, раздвижвайки странно повърхността й.

Харис се изтръгна от спомените и погледна навън през прозореца на купето, в което беше сам. Влакът бе отдавна минал Хорнберг и в далечината потоците падаха от варовичните скали в бяла пяна. Прикритите с гори кубета на планината се издигаха срещу небето. Беше октомври и въздухът бе хладен, пронизващ. Пушек от горящи дървета и влажен мъх се смесваха неусетно в него с нежното ухание на боровете. Отгоре, между върховете на най-високите ели, Харис видя да блещукат първите звезди и небето изглеждаше като един чист, светъл аметист, който подхождаше точно на цвета на всичките тези спомени намерили място в душата му.

Той се облегна в своя ъгъл и въздъхна. Беше корав човек и не бе изпитвал подобни чувства от години. На ръст беше едър и трябваше да има нещо много голямо, за да го раздвижи. Бе човек, в който мечтите за Бога обладаващи душата на младини, въпреки че са обляни от пяната на битката за пари, не бяха съвсем замрели, както се случва при мнозинството.

Приятна тръпка премина през него, когато влака спря с трясък на малка гара и мъжът видя името изписано с големи черни букви върху сива каменна постройка, а под надписа и метрите, сочещи надморското равнище. „Най-високата точка на линията! — възкликна той. — Колко добре си я спомням, «Зомерау» — Слънчева поляна. Следващата спирка е моята!“ Влакът започваше да се спуска надолу по хълма с включени спирачки и прекъсната пара. Харис подаде главата си от прозореца и един по един видя старите познати ориентири в здрача. Те се взираха в него подобно на мъртвешки лица в някой сън. Странни, силни чувства — полумъчителни, полуприятни — обхванаха сърцето му. „Това е описаният сив път, по който вървяхме толкова често и двама братя бяха винаги по петите ни — помисли той, — и там, за Бога, е завоят през гората към «Die Galgen», каменните бесилки, на които са бесили вещиците едно време!“. Той се усмихна леко, когато влака премина покрай мястото.

„А това е горичката, където момините сълзи обсипват земята през пролетта и кълна се — той показа главата си отвън с внезапен порив, — ако това не е същата поляна където Калам — френското момче — ловеше пеперуди заедно с мен, а брат Пагел ни даде половин дажба за отклонение от пътя без разрешение и за това, че крещяхме на родните си езици!“ И Харис отново се засмя, защото спомените се връщаха бързо, изпълвайки мислите му с живи и ясни подробности.