«Жабчо и Охльо Бохльо»

Ран Босилек

Жабчо и Охльо Бохльо

Тръгнал Жабчо на разходка със моторна спортна лодка.

Трака-трака-трака-трака — карал той край ракитака. Леко диша въздух пресен и подхваща бодра песен:

Стигнал Жабчо в ракитака и моторът спрял да трака.

Жабчо скочил на брега. Пешком продължил сега. Посред росната трева вирнал гордо той глава и се сещал подмладен.

По пътеката в гъстака стъпва весел и си квака. През трънаци се провира, под една скала се спира.

— Виждам цвете синеоко, ала много е високо — рекъл Жабчо дългокрак. — Но ще го откъсна пак. С него аз ще се накича, какю на певец прилича. Ще повикам скакалеца, той ще стигне до цветеца.

— Слушай, Скокльо — Жабчо рекъл, — при цветчето там скочи, та ме с него накичи. Ще ти дам добра отплата — ще ти пея цяло лято.

Скочил Скоклю, но не стигнал, Жабчо смръщело примигвал.

— Извинявай ме, Жабоко! Виждаш колко е високо!

Охлю Бохлю се обадил:

— Вий сте пъргави и млади, но аз зная само как, без да бъда дългокрак, лесно цветето да стигна и до него вас да дигна.

— Слушай, охлювче рогато, ще те наградя богато. Щом откъснеш това цвете, ще ти позлатя нозете.

— Жабчо, аз нозе си нямам, ала цветето ще снема. И награда не желая. Искам само да се знае, че и Охлю Бохлю може Жабча в джеба си да сложи!

Охлю мръдва си рогата. И веднага пред скалата отбор охлювци пристигат, един върху друг се качват, един в друг се прилепяват, жива стълба построяват. И по стъпала рогати Жабчо гордо се заклатил. Стигнал цвете синеоко и провикнал се високо: