«Девойката от развалините»

Алекс Болдин

Девойката от развалините

„Най-трудно е обръщането назад,

защото там,

между разхвърляните късове от времето,

винаги съзираш безвъзвратно изчезнал,

скъп на сърцето ти човек

или безвъзвратно пропуснати възможности.“

За втори път съм на тоя връх. Гледам кръвта, обагрила белия мрамор и не мога да повярвам, че се е случило невъзвратимото. Тя е изчезнала завинаги, оставяйки сърцето ми препълнено от скръб и един сладък спомен, който ще ме спохожда много пъти в дните които ми е съдено да изживея.

Седя унесен, и мислите ме връщат пак към оня миг, когато я видях за първи път, тук, на този самотен връх, осеян с обрулени от времето развалини.

Вече не си спомням какво ме бе довело по тия места. Може би човешкото любопитство, породено от разказите на местните хора. Бях един от онези туристи, самотници, които бродеха из Родопите, увлечени от природните им красоти, търсещи спокойствие и самота, далеч от хорските тълпи и суета.

Бях оставил цялата си туристическа екипировка в палатката, долу до пенливия поток, и тръгнах олекотял нагоре към върха. Той не беше много висок, но от него се откриваше прекрасна гледка към околността. Едно зелено море от горски масиви приковаваше погледа и една тъмно-синя безбрежност караше дъха да спре.

Все пак този връх бе някак необичаен. Добре одялани камъни покрити с трева и мъх бяха образували правилна многоъгълна фигура. Някъде в средата на фигурата белееше гладка ниска скала, равна отгоре, като добре отрязан голям дървесен дънер.

Тя изникна като че изпод земята. Едно красиво видение, с дълга руса коса, падаща на вълни по раменете и. Очите и сякаш сапфир, ме гледаха изненадано. Топъл и нежен поглед, който те пълни с възторг и обаяние.

Гледах я захласнат няколко дълги мига. Това и направи забележимо впечатление, защото тя неочаквано се усмихна. Зъбите и блеснаха като огрян от слънцето глетчер, а звънкия и смях се понесе на равни вълни в тишината.

Гласът и ме изтръгна от унеса. Имаше нещо странно в това момиче, което ме смути. О боже! Та тя бе обула моя анцуг! От къде ли го бе взела? Имаше малко комичен вид в тая широка мъжка дреха.

— От къде се появи, бе девойче? Коя си ти? — най сетне се откъсна от пресъхналата ми уста.

— Летия, дъщеря на Вологес!

— Що за име е това? — още не можех да събера мислите си от изненадата и вълнението.

— Е, Летия, често ли обличаш чужди дрехи?

— Ти не си мой мъж, нали? Как тогава ще ме гледаш гола? — в думите и имаше логика, но…

— Къде ти са дрехите? Нямаш ли нищо свое за обличане?

— Имам!

— Тогава?

— Ти не бива да ги виждаш! Те са дрехи на жрица!

Стана ми жал за девойката. Нещо не беше с всичкия си! Но защо…?

— От къде взе анцуга? — попитах, и понеже не разбра за какво става на въпрос, трябваше да го докосна. Тя се дръпна уплашено.

— От там! — посочи надолу към потока, където се намираше временния ми бивак.

— Гладна ли си?

— Малко!

— Да идем долу, Имам консерви. Ще хапнем.

— Добре! Щом така искаш!

Тръгнахме бавно надолу. Аз вървях напред а тя след мен. Денят отиваше към края си. Светлината бавно гаснеше в златен залез. Гористите долове потъваха в тъмно сини сенки. Подухна хладен планински ветрец. В тези летни августовски дни тук не е така горещо както в низината. Температурите са поне с десет градуса по-ниски. Нощите тук са хладни, дори студени. Така че топлите дрехи и одеяла веднага влизат в употреба. Стигнахме палатката. Вътре беше топло и задушно.

— Заповядай влез!

Тя плахо пристъпи, наведе се и се шмугна леко. Седна в най-далечния ъгъл. Светлината беше много намаляла. Девойката трепереше. Тя нямаше и обувки.

— Вземи обуй тези маратонки! Това ми е резервния комплект. — започнах да разпалвам примуса за да стопля консервите.

— Имам сандали, но и тях скрих при другите дрехи. Нали не трябва да виждаш нищо земно! Дори, гривните и обеците свалих. Така пише в писанието. Ти трябва да ме виждаш такава каквато съм! Нали си наш бог, на нашето племе. Ние изпълняваме желанието ти!

— За какъв бог става на въпрос? — реших да прекъсна безумните и брътвежи.

— Как странно говориш! Не зная! Като те видях, отначало ми се стори, че си обикновен човек. Само дрехите ти са някак необикновени. Не приличат на дрехите на нашите мъже.

Нещо взе да ми писва от приказките на лудата. Мъчех се да запаля огъня но не вървеше. Може би кибритът беше влажен.

Най сетне попаднах на една суха клечка и след успешния опит поднесох пламъка към примуса. Спиртът пламна със синьо сияние. Девойката неочаквано изпищя.

— О — о, Дионис, не убивай Летия! — сега пък аз се изненадах. Сякаш не бе виждала огън!

— Нямам намерение да те убивам! Искам да стопля консервите? — казах и го меко, с разбиране. Какво можех друго да измисля за да я успокоя?

— Сега знам, че ти си Дионис! Ти си повелителя на огъня! Само боговете могат да създават огън! О, Дионис, смили се над Летия!

Слушах думите и изненадан. Тя очевидно ме вземаше за божество с името Дионис. Странно, много странно! Да не би пък да е била археоложка? Археолозите все търсят това легендарно светилище на Дионис. Знаех, че Херодот за първи път е споменал за него в старата история. Да не би пък?

— Слушай Летия, ще ми разкажеш ли как дойде тук?

— Но ти нали знаеш!

Очаквах тоя отговор. Нали бях бог! Трябваше да зная всичко!

— Да, зная! Но искам ти да ми разкажеш всичко. И по-подробно, ако обичаш.

— Добре, щом това е желанието ти!

Приготвих се да слушам. Синкавият пламък на примуса трептеше. Слабата му светлина едва разпръскваше мрака. Двете ни човешки сенки, уголемени и деформирани играеха някакъв странен танц по стените на палатката. Затоплените консерви приятно цвърчаха и разнасяха апетитната миризма на свинско със зрял фасул.

— Много време преди да се родя аз, дъщерята на Вологес, воините на Рим покориха съседните на нашето племена. Само ние, бесите все още сме свободни. Римляните търгуваха с нас но все още не искаха да завземат земите ни. Крепостите ни са здрави, а и планините ни са закрилници.

В нашите земи е и светилището на бог Дионис. Кой смъртен ще вдигне ръка срещу неговите пазители? Кой би посмял да оскверни свещения храм с насилствено пролята кръв? Дори и великия Рим не смее да стори това…

Рим е известен с хитростта и подлостта си. През времето когато съм била малко дете, неговият наместник Марк Лукреции Крас коварно е обявил светилището за притежание на одрисите. Това нечувано злодеяние трябваше да се премахне… Нашето племе въстана с оръжие в ръка за да защити правата си. Поведе го моя баща, великия жрец Вологес. Към нас се присъединиха и други племена. Мъжете ни победиха и убиха Разкипор, сина на Котис. Вологес е страшен в своя гняв. Със силата на пророчеството той отне войската на Реметалк и го принуди да избяга. Великият жрец го преследва чак до Херсонес. Нахлу в земите му и там от здравите крепости не остана камък върху камък. Но дойдоха легионите на Луции Пизон, управителя на Памфилия и воините ни трябваше да се оттеглят обратно в родните планини. Тук те посрещнаха Пизон и го разбиха. След една година той се върна отново, с още легиони и опустоши земите ни и земите на нашите съюзници. О, Дионис, настанаха тежки дни за твоите деца! Помогни ни! Спаси ни от гибел! С такава молба ме изпрати при теб мъдрия Вологес. Само ти имаш силата да сториш това!

Имах чувството, че слушам една историческа легенда, поразяваща със своята реалност. Къде ли е чела подробностите за тези събития, свързани с най-старата история на тези земи? Тя говореше и боравеше с такива факти, както можеше да го направи само специалист-археолог. Това вероятно е била и нейната професия. Следващите и думи обаче разпръснаха тези мои мисли по най-неочакван начин.

— Великият жрец Вологес, моят баща, ми даде от твоя прах. И ето, сега аз съм тук, при теб!