«Оса в чашата»

Алекс Болдин

Оса в чашата

Последните топли дни на септември бавно се нижеха като големи жълти царевични зърна пред погледа на прегладнял петел. Само едно негово ловко движение на клюна и тях вече нямаше да ги има. Такъв беше и тоя ден, с напичащо и прежурящо слънце, с не много ясно небе и не много ясни намерения.

В късната съботна утрин колелата на червения Фиат сънливо потропваха по изровения асфалтиран път. Тримата провинциалисти бяха току що напазарували от големия пазар в Илиянци и геройски се мъчеха да преодолеят сънливостта и съсредоточат вниманието си към близкото, неясно бъдеще. Това бъдеще бе предначертано още в началото на годината. Целта бе поставена и трябваше да се достигне пък макар и на не съвсем ясна цена. Четвъртият член на компанията, Гинчето не пожела да сподели тая цел. Махна им усмихната с ръка за довиждане и се шмугна отново в хорската пазарна тълпа. Тя щеше да се прибере вечерта, обратно с автобуса в провинциалния град. Тенджерата която купи, обаче щастливо похлопваше до двете раници в багажника на колата.

Като стана въпрос за цел трябва разочаровано да уточним, че тя почти не се виждаше. Столичният смог плътно скриваше от човешкото око прочутия витошки връх и само една част от планината едва се открояваше като призрачно, тъмно синьо видение в далечината.

— Никси, колко беше висок Черни връх? — въпроса бе зададен привидно нехайно от Симо, най-възрастния член на компанията. Русият тинейджър се разсъни попримига колебливо и отвърна.

— Някъде около две хиляди метра!

— Питам, защото не мога да си спомня. — продължи лукаво Симо.

— Те още не са стигнали до тоя урок! — защити го баща му. Усмихна се и отметна назад дългата си кестенявата коса, чиято мода бе останала в миналото на далечните 70 те години.

— Коце, къде смяташ да оставиш колата? — попита Симо. Мълчанието трая повече от минута и затова той продължи.

— Като че ли е най-добре близо до началния и крайния пункт на похода.