Дончо Цончев
Лимон
Пред Първи май го купих от пазара за седем лева. Той беше тригодишен, висок един лакът. Нежен и елегантен над песъчливата пръст, в голяма консервна кутия. Попитах продавача как определя, че този струва седем лева, а онзи осем.
— По пъпките — каза ми той и ги посочи. — И вземи това листче, да знаеш как да го гледаш.
От това листче започна една дълга история, чийто естествен завършек донесе тези дни Дядо Коледа. В него пишеше да сменя веднага съда с по-голям и да добавя нова пръст в съответно разнопочвено съотношение. Два дена се занимавах с това. Пишеше още да го поливам „само когато е нужно“ — сто души питах как мога да разбера кога на лимона му се допива вода.
— Той сам ще се обади — каза съседката Койка.
— Ще ми подсвирне ли? — бях се засмял.
— Ще започне да свива листата си. Щом видиш, че свива листата, поливай.
— Чаша — чаша и половина — каза баба Мария, която премиташе двора наблизо. — Не повече.
— Не много студена — чух гласа на баба Ленка от балкона.
— Един момент — казах, — аз да запиша всичко това. Докато се върна с молив и лист, кака Донка се бе спряла с две огромни мрежи в ръце, да ме попита с какво го торя.
— С нищо — рекох. — В указанието не пише за тора.
Кака Донка остави едната мрежа на тревата и ме чумоса с ръка.
— Че това е най-важното бе, адаш.
— Птичи тор, птичи тор — каза съседката Койка. — Той обича птичи тор.
— И желязо — обади се Атанаско, който си миеше колата по анцуг.
— Един момент! — извиках, пишейки бързо. — Какво желязо?
— Железен сулфат — каза Атанаско авторитетно.
— Сачѝкабрус — обясни баба Мара.
Комментарии к книге «Лимон», Дончо Цончев
Всего 0 комментариев