«За кучетата и за човеците»

Дончо Цончев

За кучетата и за човеците

Цялата тази история около кучетата ми дойде като лош сън, само с една разлика — като се събуждах, нещата не се променяха: по селата шетаха мъжаги с пушки в ръце и стреляха по най-верния приятел на човека (искаше ми се да кажа „най-верния приятел на човека през вековете“, но имаше случаи тези… двукраки да стрелят през оградите и от това думата „през“ сега не ми се употребява за хубаво), имаше също така случаи хората да си намират кучетата застреляни, както са на синджира си пред колибката, и всичко това ме накара да се разтичам по регистрация на собствения ми Аксел — германски брак, пол мъжки, на десет месеца, син на световната шампионка Барка и на европейския шампион Рекс, изживял набързо, но паметно странните грижи на двама полуанонимни стопани, понесъл удар на кола в задния десен крак и последвалите две сложни операции на костта, разминал се с предивременна кончина само поради нежната душа на своя пръв собственик, която душа именно после стана причина кучето сега да е мое.

Регистрация, бързо — тези две думи ме гонеха от инстанция на инстанция, а от инстанция в инстанция ме препращаха съвсем лесно.

Първа инстанция.

— Добър ден, искам да…

— На колко години ви е кучето?

— На десет месеца.

— Рано е още. За регистрация трябва да навърши година.

Втора инстанция.

— Добър ден, искам да…

— На колко години ви е кучето?

— На десет месеца.

— Късно е. Вие искате да избегнете…

— Разбира се, че това искам. А вие да не искате да го застрелят?

— Аз не стрелям. Аз регистрирам.

— Тъкмо за това съм дошъл, да го регистрирате.

— Казах ви, късно е.