«Жътва»

Дончо Цончев

Жътва

Истинските мъже по онова време бяха косачи. Те не жънеха прегънати като жените със сърповете и паламарките, а гордо стърчаха и в разкрач въртяха косите. Водеше най-добрият, зад него вторият на отстъп встрани и тъй нататък. Жежкият ден, в който ме взеха с тях, е един от най-паметните в живота ми.

Имах чувството, че съм получил някакъв изключителен шанс. И че съм издържал фатален изпит. Разбира се, че бях тренирал много на нашата собствена нива, но то е едно, а съвсем друго да го правиш с мъжете за надница. Бях последен, но не изостанах нито крачка. Косата ми могъщо съскаше наред с другите. Приспособлението „кафез“, монтирано в долния край на косилото, прибираше откоса и житото лягаше от лявата ми страна като ръкойка. Стелеше се зад мен житото, чучулига се прехласваше високо в небето, пот джвакаше и в цървулите ми. Усещах как тази трудна и велика думичка „мъж“ ръмжи издълбоко в мен. Бях неизказано щастлив и благодарен на Бога.

Не беше само това. Още сутринта се бях зазяпал в една от жетварките — млада и хубава като сън. От лицето виждах само очите, забрадката беше ниско над веждите, закриваше и устата й. Тези очи ми стигаха. Да не говорим за шарените шалвари, тази най-вълнуваща възможна женска дреха, което разбрах сега и завинаги. Двойна сила ми даваха нейните движения. Постоянното навеждане-изправяне, смехът й. Косата съскаше и святкаше в ръцете ми, житото послушно лягаше по пътя си към вършачката и хамбара. Виж сега как просто и безкрайно щастливо нещо е това животът. Разгорещеното ми тяло ликуваше, представях си сцени и положения, в които участваме двамата с нея и почти реално ги изживявах.

Дойде ред да връзваме снопите. „Случи се“ така, че тя и нейна братовчедка ми подаваха ръкойките. Няколко пъти ръцете ни се докосваха, беше влудяващо. И днес — половин век по късно — помня очите й, Боже!