«Дядо Видьо»

Чудомир

Дядо Видьо

Тъй си го спомням — приведен, седнал по турски в левия ъгъл до прозореца на Хаджидончовата кръчма, мъничък, сухичък, с остро носле, което непрекъснато и безпричинно подсмърква.

Голямата от червено сукно канджа, опасла коляното му, опъва с куката си къс сив, от карнобашка вълна шаяк и тънките му пръсти сръчно преплитат няколко реда черни като пиявици гайтани. Пред него на ниско трикрако столче е малката газена лампа, ножицата и парче восък, а отстрани натрупани шаяци, до тях метър, гранчета конци, една пахарка с лъжица и вътре парче сух комат. Всичкото място, което заемаше работилницата му, беше колкото да простреш една нова антерия.

През лятото дядо Видьо си стоеше в селото, където имаше две-три навици, но щом се заесенеше, пристигаше с шарената торбичка на рамо и една бяла ляскова тояжка в ръка, цял побелял, тих и кротък като светец.

Влезе в кръчмата, почисти си, помете ъгъла на одъра, окачи торбичката на стената, постеле мъничкото парцалено чердже и почва работа. Като се научат, че е дошел, занижат се селяни с аби под мишница, помъкнат шаяци и една поръчва калцуни с парченца, други — с капаци, трети — лапчуни, терлици, долами, потури… Един иска потурите да са опънати отзад, други иска бурмалии джобове с три ката гайтан и честа плетеница, а хаджи Дончо пък ще му поръча сукнена салтамарка с тиризи под мишниците и тежък колчаг над лактите.

Разгъва дядо Видьо топовете плат, отмерва, бележи със сапунчето, реже с голямата ножица и трупа, трупа скроеното, че като забие нос и почне да шие, земята да се продъни, не дига очи нагоре и думица не продумва. Само очичките му примигват, примигват през стъклата и тънкото му носле все тъй безпричинно подсмърква при всеки бод често и ритмично като часовник.