«Репресиите над Църквата през комунизма — опит за статистика»

Стефан Чурешки

Репресиите над Църквата през комунизма — опит за статистика

Настоящата статия е опит да бъде съставен списък на репресираните свещеници от началото на септември месец 1944 година до края на 40–те години на ХХ век, когато репресиите на тоталитаризма са били най-силни.¹ Списъкът е нескромна претенция от страна на автора да бъде поставен въпросът за реабилитация на пострадалите духовници от страна на българската историография и оттам да се повдигне в обществото въпросът за канонизацията на православните духовници, пострадали през комунизма. Римокатолиците вече канонизираха своите светци и издадоха немалко книги за събитията след 1944 г., а протестантите ревниво пазят паметта за техните мъченици. Редно е и Българската Православна Църква да предприеме действия за запазване на обществената памет относно историята на комунизма в България. Руската православна църква също канонизира своите репресирани духовници след 1917 година и ако се съди по влиянието, което Руската Църква има над българската, то и в България в скоро време ще се предприемат действия по канонизацията на загинали свещеници и миряни. Затова издирването на данни за репресиите над духовнеството и Църквата тепърва предстои и настоящата статия един ден несъмнено ще бъде недостатъчна за да се установи истината около страшните събития от 40–те и 50–те години на ХХв.

Историята на Българската Православна Църква е много интересна и пълна със събития. Църквата от Възраждането до 1944 година е била пазител на националната идентичност и основен фактор в образованието на българите. Църквата е участвала сериозно във формирането на държавната идеология до налагането на комунизма в България. Затова съвсем естествено е, че идеологически обоснованите репресии след преврата от 09.09.1944 година ще бъдат отправени и срещу Църквата. И е факт, че саморазправите, отвличанията, побоищата, убийствата без съд и издевателствата над свещеници и деховници започнат веднага след като в страната се разнася вестта за преврата на 09.09.1944 г.²

Това явление се доказва от писмо с изходящ номер №1601 от Софийска света митрополия до министъра на Вътрешните работи. В писмото се казва следното:

„Господин министре,

Св.Софийска митрополия има сведения, че органите на ОФ в някои села са арестували и задържали енорийски свещеници от богодарованата ни епархия, които са били обвинени за противодържавна и фашистка дейност.

Смятаме за нужно да Ви припомним г-не министре, повеленията на Екзархийския устав, чл.чл.161, 162 и 163, според които духовните лица могат да бъдат задържани само от епархийска духовна власт и съдени с разрешение от Епархийския архиерей, обаче, те биват задържани на место съшо посочено от Епархийския архиерей и са на разположение на властите при поискване за следствие.

Съобщаваме Ви горното за да бъдат избегнати евентуални грешки и нежелани инциденти.

Ваш молитствувател

Софийски митрополит

Стефан“³

Ударите върху Църквата от страна на атеизма на комунистите обаче се провеждат в цялата страна, като основен критерий за „революционното възмездие“ е сътрудничеството със старата власт. Затова онези духовници, които са имали досег с върховете на обществото преди 09.09.1944 г. стават първи обект на репресии. Такъв е примерът със съдбата на архимандрит Ириней, протосингел на Софийската света митрополия.⁴

Данните в архивите макар и кратки разказват за много духовници, които са били обект н арепресии. Така например задържан от органите на властта е свещеник Страхил Сотиров Илиев от гр. Брезник, по-късно обявен за безследно изчезнал.⁵ Арестуван е и енорийският свещеник отец Георги Йорданов Кирилов, служащ в храм „Св. Дух“ в квартал Надежда на столицата.⁶

На 25.11.1944 г. по решение на местни активисти е убит без съд и присъда отец Лука Радев Юруков от гр. Панагюрище.⁷

През месец октомври 1944, без да се знае точната дата, от преминаващи ударни групи на новата власт в с. Негованци, Радомирско късно вечерта по обвинение във „фашизъм“ са убити и заровени в нивите край селото свещениците Йордан П. Иванов и Атанас Димитров.⁸

На 17.09.1944 г. 32–годишният протосингел на Видинска Св. Митрополия архимандрит Паладий е заловен от разгневени бивши партизани. Младият духовник е бит, измъчван нечовешки и накрая изгорен жив.⁹

Повече от 100 свещеника са съдени от Народния съд, част от които са осъдени задочно, защото вече са били убити или с неизвестна съдба. В архивите се споменават „13 ликвидирани“, т.е. с изпълнени присъди от трибуналите.¹⁰

В отделни архивни единици съвсем кратко се споменава софийския свещеник Кирчев, ликвидиран без съд и присъда на 09.09.1944 г.¹¹

На 22.09.1944 г. в местността „Сименов мост“ в дефилето на р. Вича, над гр. Кричим е разстрелян и после изгорен свещеник Стефан Попвасилев от гр. Перущица.¹²

Свещеник Петър поп Иванов в с. Саранци, Новоселско (дн. Елин Пелин) през месец септември 1944 г. е бил отвлечен и убит в околностите на селото въпреки напредналата си възраст — 72 години.¹³

На 18.09.1944 г. безследно изчезва свещеник Евстатий П. Витошки, предстоятел на храм „Св. Богородица“, старинен „Св. Николай Чудотворец“, изграден през XI-XII век и известен в България и чужбина като „Боянската черква“, паметник на културата и музей от световно значение.¹⁴

Нарочен за ликвидиране от партизаните и задържан в първите дни след 09.09.1944 г. е бил и епископ Партений, член на мистичното народностно общество „Бог и България“, арестуван след 09.09.1944 г., но успява да избяга от плена в Неврокоп и заминава в София, където екзарх Стефан I го укрива, назначавайки го на служба в митрополията.¹⁵

В списъка на репресираните духовници, жертва на саморазправите без съд и присъда могат да бъдат прибавени и:

Свещеник Петър Дивизиев от Разлог, жестоко убит след 1944 г., когато в Пиринския край са арестувани 45 свещеници.¹⁶