«Жълтият знак»

Робърт Чеймбърс

Жълтият знак

Покрай брега вълните се разбиват,

Двойното слънце бавно си отива

със залеза, а сенките множат се

В Каркоса

Нощта е странна с черните звезди

И странни са зловещите луни

Но има нещо още по-зловещо —

Каркоса

И песните, Хиадит които

За Краля съчиниха, са изтрити

И ще умрат, безмълвни и нечути

В Каркоса

О, песен на душата ми, аз зная

— Гласът ми мъртъв е; настъпва краят

— Ти също ще умреш като сълзите

В Каркоса

Песента на Касилда от „Кралят в жълто“

Действие I, сцена 2

Робърт Чеймбърс

Има толкова много неща, които е невъзможно да бъдат обяснени! Защо определени акорди в музиката ме карат да си мисля за кафявите и златисти цветове на есенната шума? Защо литургията в Сент Сесил подтиква мислите ми да се въртят около пещери, чиито стени блестят с нащърбената повърхност на девствено сребро? Какво всъщност се случи сред виковете и глъчката на Бродуей в 6 часа сутринта и защо то извика пред очите ми картината на спокойната Бретанска гора, където слънчевите лъчи се процеждат през гъстата мрежа от листа, а Силвия се бе надвесила — наполовина от любопитство, наполовина от загриженост — над малко зелено гущерче, шепнейки: „Не е ли това мъничко животинче също божи повереник?“

Когато за пръв път видях нощния пазач, той бе обърнат с гръб към мен. Гледах го с пълно безразличие, докато той не влезе в църквата. Не му обърнах повече внимание, отколкото бих обърнал на всеки друг човек, мотаещ се по Уошингтън Скуеър тази сутрин и когато затворих прозореца, и се върнах обратно към работата си в ателието, вече напълно го бях забравил. Късно следобед, когато ми стана доста горещо, аз отново отворих прозореца и се надвесих над него, вдишвайки с наслада от свежия въздух. Някакъв човек стоеше в двора на църквата и аз го дарих със същото нищожно внимание, с което бях удостоил и минувачите сутринта. Погледнах през площада към фонтанчето, което весело ромолеше, и съзнанието ми се изпълни с неясни образи на дървета, асфалтови алеи, смеещи се гувернантки и мъже в отпуска. Тъкмо се обръщах и насочвах към статива си, когато изведнъж разсеяният ми взор улови мъжа в църковния двор долу. Сега лицето му бе обърнато към мен и аз неволно се завъртях и се опитах да го разгледам по-добре. В този миг той вдигна глава и ме погледна. Първата мисъл, която проряза съзнанието ми, бе, че сякаш наблюдавам червей — от ония червеи, които се хранят с мъртъвците дълбоко под земята. Не знам какво толкова отблъскващо имаше в този човек, но впечатлението за дебел, тлъст бял земен червей беше до такава степен силно и отвратително, че вероятно се е изписало и на лицето ми, защото той завъртя подпухналото си лице на другата страна с движение, което ми напомни гърченето на личинка в орехов плод.

Върнах се при статива и помолих модела си да заеме предишната си поза. След като поработих малко, забелязах, че само съсипвам нарисуваното до този момент. Изстъргах онова, което не ми харесваше, с ножчето си, извадих палитрата си и нанесох боите отново. Тоновете бяха бледи и нездрави и аз изобщо не разбирах как съм могъл да докарам толкова болнави и потискащи цветове, при положение, че ателието буквално сияеше от здраве и свежест преди.

Погледнах към Теси. Тя не бе помръднала и на милиметър, но изведнъж страните и шията й поруменяха, когато се намръщих.

— Да не би да обърках нещо? — каза тя.

— Не, просто направих такава мацаница от ръката ти, че един господ знае как съм успял да изсипя толкова много кал върху платното — отговорих аз.

— Да не би да не позирам добре? — продължаваше тя.

— Напротив, самото съвършенство си.

— Значи не е моя вината?

— Не е. Сам съм си виновен.

— Съжалявам — рече тя.

Казах й, че може да си почине, докато приготвях един парцал и малко терпентин, за да почистя гадното петно от картината си. Тя си запали цигара и се загледа в илюстрациите на „Куриер франсе“.

Нямах никаква представа дали е от терпентина, или се дължи на определен дефект в платното, но колкото повече търках, толкова повече отвратителната гангрена се разрастваше. Упорствах като смахнат в усилията си, и въпреки всичко гнусното петно само се местеше от крайник на крайник. Когато се опитах да го огранича, цветът на гърдите се промени и инфекцията сякаш се просмука в цялата фигура, тъй както гъба се напоява с вода. Какво ли не използвах — ножче, стъргало, терпентин — мислейки си през цялото време какъв разговор ще имам с Дювал — човека, който ми беше продал платното. Скоро обаче забелязах, че не в платното е проблемът, нито пък в боите, които бях закупил от Едуард. „Навярно е от терпентина“, помислих си ядосано, „или в противен случай очите ми са до такава степен замъглени и раздразнени от следобедната светлина, че не виждам както трябва“. Извиках на Теси. Тя дойде и се надвеси над стола ми, обгръщайки ме в кълба дим.

— Какво си му направил на платното? — възкликна тя.

— Нищо — изръмжах. — Сигурно е от проклетия терпентин.

— Какъв ужасен цвят само! — продължи тя. — Мислиш ли, че кожата ми напомня плесенясало сирене?

— Не, не мисля — започвах да се ядосвам. — Случайно да съм рисувал по този начин преди?

— Никога!

— Е, тогава?

— Ами трябва да е от терпентина или нещо такова — съгласи се накрая.

Тя се загърна в една японска роба и отиде до прозореца. Аз стържех и търках, докато съвсем се изтощих. Тогава изведнъж захвърлих четките и всичките си принадлежности по недовършената картина, придружавайки движението с цветиста ругатня. Надявах се, че Теси не я е чула и че до нея е достигнал само разгневеният ми тон.

Само че се лъжех. Тя ми извика:

— Точно така! Псувай, прави глупости и съсипвай собствените си четки! От три седмици работиш над това платно! Каква полза има да го късаш сега? Боже, какви хора сте художниците само!

Почувствах се толкова засрамен, колкото обикновено се чувствам след такива сцени, и изправих пострадалото платно до стената. Теси ми помогна да почистя четките, след което отиде да се облече. От паравана тя ме възнагради с купища съвети относно загубата на самообладание и тъкмо когато си мислех, че съм бил измъчван достатъчно, момичето ме помоли да закопчая корсажа й там, където не може да го достигне — на рамото.

— Всичко започна от момента, когато се отдалечи от прозореца и заговори за онзи ужасно изглеждащ човек, когото си видял в църковния двор — заяви тя.

— Да, сигурно той е омагьосал картината — казах аз, прозявайки се. Разсеяно се взирах в часовника си.

— Да, минава шест, знам — промърмори Теси, докато нагласяше шапката си пред огледалото.

— М-дааа-м — изломотих в отговор. — Нямах намерение да те задържа толкова дълго. — Бях се приближил до прозореца, но внезапно отскочих назад с отвращение — младият мъж с тестеното лице стоеше долу в църковния двор. Теси видя реакцията ми и се надвеси над прозореца.

— Това ли е човекът, дето не го харесваш? — прошепна тя.

Кимнах.

— Не мога да видя лицето му, но изглежда тлъсто и меко. По някакъв начин — продължи тя, обръщайки се да ме погледне — той ми напомня за един мой сън. Един ужасен сън, който бях имала. Или — замисли се тя, взирайки се в изящните си обувки — дали е било сън изобщо?

— Откъде мога да знам аз? — усмихнах се.

Теси ми се усмихна в отговор.

— Ти също беше в съня ми — рече тя, — така че може би знаеш нещо повече за него.

— Теси, Теси — запротестирах аз. — Не ми давай напразни надежди, като казваш, че си ме сънувала.