«Жълтият знак»

Робърт Чеймбърс

Жълтият знак

Покрай брега вълните се разбиват,

Двойното слънце бавно си отива

със залеза, а сенките множат се

В Каркоса

Нощта е странна с черните звезди

И странни са зловещите луни

Но има нещо още по-зловещо —

Каркоса

И песните, Хиадит които

За Краля съчиниха, са изтрити

И ще умрат, безмълвни и нечути

В Каркоса

О, песен на душата ми, аз зная

— Гласът ми мъртъв е; настъпва краят

— Ти също ще умреш като сълзите

В Каркоса

Песента на Касилда от „Кралят в жълто“

Действие I, сцена 2

Робърт Чеймбърс

Има толкова много неща, които е невъзможно да бъдат обяснени! Защо определени акорди в музиката ме карат да си мисля за кафявите и златисти цветове на есенната шума? Защо литургията в Сент Сесил подтиква мислите ми да се въртят около пещери, чиито стени блестят с нащърбената повърхност на девствено сребро? Какво всъщност се случи сред виковете и глъчката на Бродуей в 6 часа сутринта и защо то извика пред очите ми картината на спокойната Бретанска гора, където слънчевите лъчи се процеждат през гъстата мрежа от листа, а Силвия се бе надвесила — наполовина от любопитство, наполовина от загриженост — над малко зелено гущерче, шепнейки: „Не е ли това мъничко животинче също божи повереник?“