«Роза за Емили»

Уилям Фокнър

Роза за Емили

I

Когато мис Емили Грирсън умря, на погребението й се струпа цялото ни градче: мъжете — от нещо като почтителна преданост към един рухнал паметник, а жените — преди всичко от любопитство, да надникнат в нейния дом, в който, освен престарелия негър слуга, едновременно готвач и градинар, никой не бе влизал най-малко от десет години.

Къщата беше паянтова, голяма и четвъртита, на времето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век. Намираше се на една от нашите най-аристократични в миналото улици. Но гаражите и машините за чистене на памучно семе нахлуха и тук и заличиха знатните имена на квартала. Остана само къщата на мис Емили — тя извисяваше своята непреклонна и кокетна разруха над колите за памук и бензиновите помпи — още една сред многото неприятни за окото гледки. И ето че най-сетне мис Емили бе отишла да се присъедини към представителите на онези знатни имена, които лежаха вече в изпъстреното с кедри гробище, рамо до рамо с равните и безименни гробове на войниците от Конфедерацията и Съюза, паднали в битката за Джеферсън.

Приживе мис Емили бе традиция, дълг и грижа, бе нещо като наследствено задължение за града, задължение, родено в оня ден през 1894 година, когато кметът, полковник Сарторис — същият, който издаде наредбата никоя негърка да не излиза на улицата без престилка — й опрости за вечни времена всички данъци от смъртта на баща й насетне.

Разбира се, мис Емили не би приела благодеяние. Ето защо полковник Сарторис измисли някаква заплетена история, според която бащата на мис Емили бил дал на градската управа пари в заем, които управата предпочитала да изплати по този именно начин. Само човек от поколението на полковник Сарторис би могъл да скрои нещо такова и само една жена би могла да повярва.

Но когато дойдоха кметовете и общинските съветници от по-младото поколение с по-съвременните си идеи, тази спогодба предизвика някои дребни недоразумения. На първи януари й пратиха известие да си плати данъците. Дойде февруари, но от нея отговор нямаше. Писаха й официално писмо, с което я молеха, когато й е удобно, да се отбие в канцеларията на шерифа. Седмица по-късно й писа лично кметът — предложи й да я посети или да изпрати кола да я вземе; в отговор получи бележчица на късче старовремска хартия, каквато днес вече няма — с нежни, гладко изписани с избледняло мастило букви мис Емили съобщаваше, че никъде не излиза. Без нито дума в плика бе приложено и известието за данъците.

Общинският съвет свика нарочно заседание. Изпратиха при нея делегация; похлопаха на вратата, чийто праг не бе пристъпвал никой, откак мис Емили престана да дава уроци по рисуване върху порцелан, ще рече от осем-девет години насам. Старият негър ги въведе в дрезгаво осветен вестибюл, от който някъде нагоре, в още по-гъст полумрак, се виеше стълба. Лъхаше на прах и запустение — остра, неприятно влажна миризма. Негърът ги покани в гостната. Там имаше тежки кожени кресла. Той дръпна пердето на един от прозорците и те забелязаха, че кожата се е попукала; когато седнаха, край коленете им неохотно се надигнаха облаци безцветен прах. Ленивите прашинки затанцуваха в единствения слънчев лъч. До камината, на позлатен статив, вече потъмнял, те видяха портрета на стария Грирсън, бащата на Емили, рисуван с пастел.

Тя влезе и те се изправиха. Ниска пълна жена в черно, с тънка златна верижка, която слизаше към талията и се губеше в пояса й, тя се подпираше на абаносово бастунче с помръкнала от времето златна дръжка. Беше с дребна кост и може би тъкмо затуй онова, което у другите би било закръгленост, у нея бе тлъстина. Бледата кожа й придаваше подпухналия вид на труп, дълго лежал в неподвижна вода. Очите й, потънали в месестите гънки на лицето, приличаха на въгленчета, залепени в парче тесто, и додето посетителите излагаха своята мисия, те подскачаха от лице на лице.

Не ги покани да седнат. Застана до вратата и спокойно ги изслуша. Внезапно парламентьорът млъкна. Едва сега дочуха тиктакането на невидимия часовник в края на златната верижка.

Гласът й бе сух и студен:

— Аз нямам данъци в Джеферсън. Полковник Сарторис всичко ми е обяснил. Един от вас да се порови из общинските книжа, да ви успокои.

— Но ние проверихме. Нали именно ние сме общинските власти, мис Емили. Не получихте ли бележката на шерифа с неговия подпис?

— Някаква хартийка получих, да — отвърна мис Емили. — Може би той се смята за шериф?… Аз в Джефърсън данъци нямам!

— Но нали разбирате, в книгите никъде не се казва това. Трябва да се съобразяваме с…

— Обадете се на полковник Сарторис! В Джеферсън аз данъци нямам!

— Но, мис Емили…

— Срещнете се с полковник Сарторис! (А полковник Сарторис от десет години не беше между живите.) Данъци в Джеферсън нямам. Тоби! — Негърът се появи. — Изведи тези господа!

(обратно)

II

И тъй, тя им нанесе пълно поражение — също както преди трийсет години победи бащите им в историята с миризмата. От смъртта на баща й току-що бяха минали две години. Малко преди това я бе напуснал и нейният любим — човекът, който, мислехме си тогаз, щеше да я вземе за жена. След смъртта на баща си тя се мяркаше рядко, а след като се запиля и любовникът й, хората изобщо престанаха да я виждат. Някои жени имаха неблагоразумието да я посетят, но тя не ги прие. Единственият признак на живот в дома й беше негърът — тогава още млад мъж, — който влизаше и излизаше с пазарската кошница.

„Нима може мъж да поддържа домакинство? Няма такива мъже!“ — казваха жените. И затова не се изненадаха, когато изведнъж замириса. Миризмата стана ново звено между вулгарния шумен свят и всесилните надменни Грирсън.

Една съседка се оплака на осемдесетгодишния кмет, съдията Стивънс.

— Но какво искате да сторим, госпожо? — попита я той.

— Как какво! Съобщете й да престане! — отвърна жената. — Закони няма ли?

— Ще бъде излишно — рече съдията Стивънс. — Сигурно негърът е убил я плъх, я змия в двора. С него ще поприказвам.

На другия ден той получи още две оплаквания, едното от някакъв мъж, който неуверено изказа неодобрението си:

— На всяка цена трябва да направим нещо, господин съдия. Последен на тоя свят аз бих обезпокоил мис Емили, но трябва да се направи нещо.

Същата нощ общинският съвет се събра — три побелели бради и един от младите, от новото поколение.

— Много просто — каза той, — наредете й да си почисти двора. Дайте й срок и ако не го спази…

— По дяволите, сър! — прекъсна го съдията Стивънс. — Нима ще обвините една дама в лицето, че мирише на лошо?

И ето че на следващата вечер, след полунощ, четирима души прекосиха градината на мис Емили и като крадци се промъкнаха до къщата, душейки тухлените й основи и прозорците на избата. Единият отмерено махаше с ръка като сеяч и бъркаше в торбата, окачена на рамото му. Разбиха вратата на избата, поръсиха с вар и мазето, и всички останали постройки. На връщане, когато пресичаха градината, един от прозорците, досега тъмен, ненадейно светна и в него се открои мис Емили — светлината падаше в гърба й, а изправената й снага стоеше неподвижна като паметник. Те пропълзяха тихомълком по тревата и се скриха в сенките на белите акации, които растяха край улицата. След седмица-две миризмата се изгуби.

По това време хората бяха почнали вече да я съжаляват. Като си спомниха как към края на живота си баба й, старата лейди Уайът, напълно загуби разума си, всички в градчето решиха, че Грирсън се имат за нещо много повече, отколкото са в същност. За мис Емили никой от младите мъже не беше достатъчно добър. Отдавна вече си представяхме тяхната фамилия като някаква картина: нежната фигура на мис Емили в бяло, на преден план разкраченият силует на баща й, обърнат с гръб към нея, сграбчил камшика в ръка, и двамата в рамката на разтворена навътре врата. Когато навърши трийсетте и все още продължаваше да момува, изпитахме не толкова задоволство, колкото облекчение; защото въпреки семейната налудничавост, тя не би пропуснала да се възползува от шансовете си, стига само да можеше да ги осъществи.

Като умря баща й, стана ясно, че къщата е единственото, което й остава, и хората бяха донякъде доволни. Най-сетне можеха да съчувствуват на мис Емили. Останала съвсем сама и вече обедняла, тя, мислехме ние, щеше да се очовечи. Сега и тя щеше да изпита вечното вълнение и старото познато отчаяние да имаш или да нямаш един цент в повече.