«Това вечерно слънце»

Уилям Фокнър

Това вечерно слънце

I

Сега понеделник в Джеферсън по нищо не се различава от останалите дни. Улиците са павирани, телефонната компания и електроцентралата непрекъснато секат сенчестите дъбове, кленове, рожкови и брястове, за да отварят място за железните стълбове с гроздовете от подпухнали, призрачни и безкръвни зърна; имаме градска пералня, която в понеделник сутрин събира мръсното бельо на седмицата с ярко боядисани, специално пригодени автомобили и вързопите политат като привидение след тревожните и сприхави електрически сирени с продължителното свистене на гума и асфалт, напомнящо раздирането на коприна; дори негърките, които по стар обичай все още взимат прането на белите, го пренасят с автомобили.

Но преди петнайсет години в понеделнишките утрини тихите прашни и сенчести улици се изпълваха с негърки, понесли на своите изправени и увити като с чалми глави стегнати в чаршафи и грамадни като памучни бали вързопи — пренасяха ги, без да ги докосват, от кухненските врати на белите къщи до опушените котли край колибите си в Негърската Дупка.

Нанси слагаше бохчата на главата си, а върху бохчата нагласяше черната сламена моряшка шапка, с която не се разделяше ни зиме, ни лете. Беше висока, с длъгнесто печално лице, малко хлътнало над липсващите зъби. Понякога я придружавахме по пътечката до пасбището да гледаме как пази равновесие с вързопа и шапката, която нито веднъж не се килна и не трепна дори когато Нанси слизаше в рова, изкачваше се от другата страна и се провираше под оградата. Коленичеше, изпълзяваше на четири крака през дупката, а главата й изправена, неподвижна, вързопът сигурен като скала или като балон, после се вдигаше на нозе и продължаваше нататък.

Понякога прането се събираше и разнасяше от мъжете на перачките, но Джизъс никога не помагаше на Нанси, дори още преди татко да го изгони и дори когато Дилси се разболяваше и Нанси идваше да ни готви.

По това време пращаха все нас, ще слезем по пътеката до хижата на Нанси и ще я повикаме да ни приготви закуската. Спирахме при рова, защото татко ни бе заръчал да си нямаме вземане-даване с Джизъс — нисък и силно черен негър с белег от бръснач на лицето, — и почвахме да хвърляме камъни, додето Нанси се покаже на вратата съвсем гола и вземе да върти глава.

— Какво сте ми зачукали по къщата? — ще се провикне тя. — Ах, вие, дяволчета такива!

— Татко рече да дойдеш да ни сготвиш — ще се обади Кеди. — Час и половина, вика, я чакаме, веднага да идва!

— Хич не ми е до вашата закуска — отвръща Нанси. — Я ме оставете да си доспя!

— На бас, че си пияна! — ще каже Джейсън. — Татко казва, че си пияна. А, Нанси? Пияна ли си?

— Кой казва, че съм пияна? Не съм си доспала. Да ви се не види и закуската!

Така след известно време се отказвахме да хвърляме камъни по хижата на Нанси и се връщахме у дома. Дойдеше ли най-сетне, аз вече бях закъснял за училище. Дълго мислехме, че това е от уискито, докато един ден не я арестуваха пак. Като я водили към затвора, минали покрай мистър Стоувъл. Беше касиер в банката и дякон в баптистката църква. Нанси се разприказвала:

— Кога ще ми платиш, бели човече? Кажи, бели човече, кога ще ми платиш? — А мистър Стоувъл я ритнал. Тя продължила да нарежда: — Кога ще ми платиш? Вече три пъти, откакто… — мистър Стоувъл я ритнал още веднъж, този път с тока право в устата, та шерифът го дръпнал назад, а Нанси, просната на улицата, изведнъж се разсмяла. Извърнала глава, изплюла малко кръв и няколко зъба и рекла: — Вече три пъти, а и цент не си ми дал.

Така Нанси загуби зъбите си. Целия ден разправяха какво ли не за мистър Стоувъл и Нанси, а цяла нощ ония, които минавали край затвора, я слушали как пее и пищи. Виждали й ръцете на решетките, мнозина се спирали до оградата да я послушат, а тъмничарят се мъчел да й затвори устата. Не млъкнала до сутринта и тогаз на тъмничаря му се счуло, че на горния етаж нещо бумти и дращи, качил се и какво да види — Нанси виси на прозореца, обесена на решетката. Според него, било от кокаина, не от уискито, защото никой негър нямало да си посегне на живота, освен ако не се натъпче с кокаин, а пък негър, който гълтал кокаин, не бил вече никакъв негър.

Тъмничарят я свалил от прозореца, съживил я, а после я напердашил, с бич я нашибал. Била се обесила с роклята си. Всичко натъкмила както трябва, но нали когато я арестували била само по една рокля, нямала с какво друго да си завърже ръцете и затуй не могла да се пусне от перваза. Точно в това време тъмничарят чул шума, изтичал и намерил Нанси гола-голеничка, виси с вече издут като балон корем.

Когато Дилси се разболя и легна в хижата си, и ни готвеше Нанси, почнахме да забелязваме, че престилката й се издува: това бе още преди татко да забрани на Джизъс всякакво приближаване до нашата къща. Джизъс седеше в кухнята зад печката, а белегът от бръснача на черното му лице бе също като мръсна връвчица. Той ни каза, че под престилката си Нанси имала диня.

— Само че не е от твоя бостан — каза му Нанси.

— Бостан ли? Какъв бостан? — попита Кеди.

— Аз тоя бостан знаеш ли какво го праввам? — каза Джизъс.

— Бе ти какво си се разломотил пред децата? — скара му се Нанси. — Защо не си на работа? Нали яде! Или искаш да те пипне мистър Джейсън, като се въртиш из кухнята и ги говориш разни пред децата.

— Какви ги говори? — попита Кеди. — Кой бостан?

— Значи, аз не мога да се въртя из кухнята на един бял, а белият може да се върти в моята кухня! — рече Джизъс. — Белият може да ми влезе в къщата, а аз нямам право да не го пусна. Рече ли белият да ми влезе в къщата, все едно, че не е моя. Да го спра не мога, ама и той не може да ме изрита. Не може!

Дилси продължаваше да боледува. Татко бе казал на Джизъс да не идва вече у дома. А Дилси още болна. Сумата време мина. Един път, след вечеря, седим си ние в гостната.

— Нанси още ли не е свършила в кухнята? — пита мама. — Откога е почнала да мие чинии.

— Куентин да иде да провери — вика татко. — Куентин, я иди виж какво прави Нанси. Кажи й да си ходи.

Отидох в кухнята. Чиниите прибрани, огънят угасен, а Нанси седнала до студената печка. И ме гледа.

— Мама пита дали си свършила — казвам.

— Да — вика Нанси. И пак ме гледа. — Свърших.

— Какво ти е? — питам. — Има ли нещо?

— Нищо, само дето съм негърка. Ама виновна ли съм аз?

Седнала на стола пред изстиналата печка и ме гледа, а на главата й моряшката шапка. Върнах се в гостната. Имаше нещо в кухнята — студената печка ли, какво… Човек си представя една кухня топла, оживена, весела. А с тая студена печка, прибраните чинии… по това време никой не сяда да яде…

— Свършила ли е? — пита мама.

— Да — викам.

— Какво прави?

— Нищо не прави. Свършила е.

— Ще ида да видя — казва татко.

— Сигурно чака Джизъс да я заведе — обажда се Кеди.

— Няма го Джизъс — казвам аз. Нанси ни бе разказала: събужда се една сутрин, а Джизъс изчезнал. „Напуснал ме е — разправяше, — и май в Мемфис е отишъл. Нека и градската полиция да поразиграе.“ „Добре сме се отървали — бе казал татко. — Дано там си остане.“

— Нанси се страхува от тъмното — вика Джейсън.

— И ти се страхуваш — казва Кеди.

— Не е вярно — казва Джейсън.

— Страхливо коте — заяжда го Кеди.

— Не съм! — сърди се Джейсън.

— Стига, Кендис! — обажда се мама. В това време татко се върна.

— Ще ида да изпратя Нанси до пътеката — вика. — Джизъс се върнал.

— Видяла ли го е? — пита мама.

— Не. Ама някакъв негър и съобщил, че е в града. Няма да се бавя.

— И сега ще ме оставиш, да изпращаш Нанси? — вика мама. — Значи, нейната безопасност ти е по-скъпа, така ли?

— Няма да се бавя — казва татко.

— И ще оставиш тия деца без закрила? Точно като се е върнал оня?

— И аз ще отида — вика Кеди. — Нека бе, татко!

— Че какво може да им стори? — казва татко.