«Бъди българин, Джийвс»

П. Г. Удхаус

Бъди българин, Джийвс

Предговор

Това е първият от същинските романи за Джийвс и Бърти Устър и е единствената моя книга, която се опитах да създам, без да сядам на машината и без да си разтягам мускулите на гърба.

Не че някога съм мислил да диктувам на стенограф. Не мога да си представя как може човек да пише, като говори на глас, лице в лице с някоя отегчена секретарка с тефтер. И все пак за много автори е дребна работа да кажат: „Готова ли сте, мис Спелвин? Диктувам. Нов ред тире Не запетая лорд Джаспър Мъргатройд тире каза не по-добре го направете изсъска Иванджелин запетая тире няма да се омъжа за вас запетая дори и да сте последният мъж на земята точка нов ред тире Добре запетая аз не съм последният мъж на земята запетая така че този въпрос не възниква тире отвърна лорд Джаспър запетая сучейки цинично мустак точка нов ред И така се изниза целият ден, точка“.

Ако някога запоена да правя това, през цялото време ще имам чувството, че докато записва, момичето си мисли: „Е запетая чудно ми е тире как запетая при толкова много домове за малоумници запетая слухтящи на всички страни за клиенти запетая тоя идиот Удхаус е успял да остане на свобода през цялото това време въпросителна“.

Та това, което направих, е да си купя от онези машини, при които говориш на микрофон и записваш бележките си на лента. Така започнах да изливам мислите си на нея. След първите няколко параграфа реших да прослушам как звучи казаното.

Звучеше твърде ужасно за което и да е човешко ухо. До този момент не знаех, че имам глас като на някой надут даскал, който се обръща към учениците си от амвона на училищния параклис. В него имаше някаква мрачна скука, която смразява кръвта. Това ме ужаси. Бях се надявал, ако всичко върви добре, да създам една развлекателна книга — жизнерадостна, ако ме разбирате добре, безгрижна, ако все още съм ясен, и духовита, ако това е точната дума. А сега осъзнах, че човек с такъв глас не може и да сънува за смях и безгрижие. В ръцете на такъв човек писанието ми щеше да се превърне в една от ония смутни трагедии за селския живот, които връщаме в библиотеката, след като сме прехвърлили страница първа. На следващия ден продадох машината и се почувствах като древния моряк, който се отървал от албатроса¹. Така че сега се доверявам отново на добрата стара машина.

Писането на моите истории ми доставя удоволствие. Но измислянето направо ми взема здравето. Не можеш да измисляш сюжети като моите, без да те обхваща съмнение от време на време, че нещо сериозно се е повредило в двете полукълба на мозъка ти и широката лента напречни нерви, наречени corpus callosum. Имам навика да изписвам около 400 страници с бележки, преди да започна един роман, и в този процес винаги идва един момент, когато си казвам: „О, какъв благороден ум е погребан тука.“ Странното е, че точно когато ми се струва, че съм уврял за лудницата, нещо винаги щраква и след това всичко е смях и веселие.

(обратно)

Джийвс известява

Чувствах се малко нещо обезпокоен. Всъщност нищо конкретно и все пак ме изпълваше някаква смътна тревога. Седях си в добрата стара бърлога и подръпвах струните на моето банджо — инструмент, към който напоследък доста се бях привързал. Е, не може да се каже точно, че зад челото ми се таяха смутни мисли, но пък от друга страна не може с абсолютна сигурност и да се отрече. Може би думата „трепетен“ изразява възможно най-добре чувствата ми. Имах усещането, че е произтекла ситуация, изпълнена с обезпокоителни последствия.

— Джийвс — рекох, — знаеш ли какво?

— Не, сър — отвърна ми той с глас, в който не можах да открия и капчица милосърдие.

— Знаеш ли кого видях снощи? — продължих да подклаждам огъня аз.

— Не, сър.

— Дж. Уошбърн Стоукър и дъщеря му Полин — не издържах накрая.

— Така ли, сър?

— Трябва да са в столицата — предположих след известен размисъл.

— Така изглежда, сър.

— Малко неудобно, нали?

— Мога да си представя, че след онова, което се случи в Ню Йорк, вероятно ще е мъчително да виждате мис Стоукър, сър. Но, струва ми се, подобна „евентуалност“ едва ли ще възникне.

Претеглих думите му.

— Когато започнеш да говориш за евентуалности, Джийвс, мозъкът ми прищраква и изпускам същината. Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се постарая да остана настрана от пътя й?

— Да, сър.

— Да я избягвам?

— Да, сър.

Изсвирих унесено пет такта от „Стария рибар“. Изявлението на Джийвс беше успокоило душата ми. Разбирах логиката му. В края на краищата Лондон е голям град. И можеш преспокойно да не се натъкваш на хора, които не желаеш да срещаш.

— И все пак, доста се стреснах — признах си скромно аз.

— Много добре мога да си го представя, сър.

— Като се прибави и факта, че ги придружаваше сър Родерик Глосъп…

— Така ли, сър?

— Да. Бяха в „Савой грил“. Хрупаха си на една маса до прозореца. И още нещо много подозрително, Джийвс. Четвъртият член на компанията беше лелята на граф Чъфнъл, Мъртъл. Какво общо има тя с тая тайфа?

— Вероятно Нейно благородие е позната или на мистър Стоукър, или на мис Стоукър, или на сър Родерик, сър.

— Да, възможно е. Това би обяснило нещата. Но признавам си, бях изненадан.

— Влязохте ли в разговор, сър?

— Кой, аз? Не, Джийвс. Изхвръкнах от салона като светкавица. Като изключим, че не бих се срещнал със Стоукърови за нищо на света, как си ме представяш ей така, без всякаква причина, да ида и да си бъбря със стария Глосъп?

— Прав сте. Сър Родерик Глосъп никога преди не е бил много приятен събеседник, сър.

— Ако има човек на тоя свят, с когото никога повече не искам да си кажа и една дума, то това е точно тая гадина.

— Забравих да ви известя, сър, че сър Родерик се отби да ви види тази сутрин.

— Какво? — подскочих аз.

— Да, сър.

— Отбил се да ме види? — недоумението ми нямаше измерими граници.

— Да, сър.

— След всичко, което се случи между нас?

— Да, сър.

— Гръмнат съм, Джийвс! — признах накрая.

— Да, сър. Осведомих го, че още не сте станал и той каза, че ще се върне по-късно.

— Аха, така значи? — изсмях се аз с оня мой язвителен смях. — Е, когато дойде, насъскай кучето срещу него.

— Нямаме куче, сър.

— Тогава тичай до долния апартамент и заеми померанското кутре на мисис Тинклър-Мулк. Ще осъществява той светски посещения, след като се държа по такъв мерзък начин в Ню Йорк! Никога не съм чувал подобно нещо! Ти чувал ли си подобно нещо, Джийвс?

— Признавам, че при конкретните обстоятелства визитата му предизвика у мен изненада, сър.

— Че как иначе! Мили боже! Господи! Света Дево! Тоя тип трябва да има кожа на носорог.

А когато ви разкажа историята, която имам предвид, мисля, ще се съгласите, че ожесточението ми беше оправдано. Нека да си подредя фактите в главата и да ви ги предам.

Преди три месеца, когато забелязах известно оживление у скъпата ми леля Агата, реших, че е разумно да прескоча до Ню Йорк за малко и да й дам време да се усмири. И някъде по средата на първата ми седмица там, по време на едно празненство, се запознах с Полин Стоукър.

Тя направо ми взе акъла. Красотата й ме опияни като силно вино.

— Джийвс — спомням си, че рекох, когато се върнахме в апартамента, — кой беше онзи, който като гледал нещо си, приличал на някой, който гледа нещо си? Учил съм този пасаж в училище, но май съм го забравил.

— Предполагам героя, който имате предвид, сър, е поетът Кийтс, който оприличава чувствата си при първия прочит на Чапмъновия